Сън срещу събота

В деветата нощ на октомври 1832 година баба Цона фурнаджийката опече шест шилета: трите бяха дарение от църковното настоятелство, понеже Илариои Мъдри изпрати 500 гроша и похвално писмо, запечатано с червен восък, изобразяващ разкрилен орел; едното шиле беше дар от хаджи Йоца, която вече седем години пазеше писанията на момчетата в голямата си одая; едно агне пратиха сиромаси хора, че нали и техните момчета ще учат; а другото дядо Гънчо го донесе в тепсия, защото искаше да учи в школото на Московеца. „Цял живот носих куха глава — рекъл на даскала една вечер! — Ако ме вземеш да уча с децата…“ „Ти ли си куха глава бе, мъдроумецо, на такъв не му трябва четмо и писмо, че с хитрината си ще надмине царя!“ — Русина хвърлил думите на шега, а дядо Гънчо ги взел сериозно и се засегнал: „Че защо да не прескокна царя? И той е човек, и аз съм човек… Царството не се дава зестра!“ — двамата си приказвали заговорнически и колкото наближавала нощта, по-весел им ставал пътят към царя.

— Слушай, ако заколиш едно агне за освещението на школото, че да нагостим на такъв ден народа, вземам и теб! — Московеца прегърнал дядо Гънчо и си отишъл кротко, а старият човек цял месец носел думите му в главата си и заръчал на баба Гънчовица да запази за този ден най-якото шиле! На деветия ден от октомври сам беше заклал шилето, направил го беше както му е редът — в тепсия, отнесъл го беше на баба Цона да го опече и… щом съмна за първия учебен ден, се появи пръв — стегнат, умит, с бастунче в ръка.

Час-два след изгрев слънце към украсеното ново училище заприижда голям народ! Момчета от известни и неизвестни родове влизаха в двора стъкмени, а около тях сюрията се тълпеше като на Богоявление. Сам Московеца в нови дрехи обикаляше с наставническа пръчка, пък юнаците, хем горди, хем плахи, чакаха да им дадат знак. Не дойде знак да влизат в одаите, защото Ванчо гайдарджи и Кирчо тъпанджи захванаха такава свирня, че и най-старите плевенци до този ден не помнеха такова веселие! Не само свирнята за ръченици, ами бъклиците и шилетата на двора дълго огласяха това начинание, и го записваха в паметта на историята! Докато не се оглозга и последното кокалче и не се пресуши последната капка вино, никой не мислеше да си тръгва.