Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Сигурно си го довел в пустинята, за да оздравее — предположи Хоремхеб. — Трябвало е обаче да го облечеш по-добре. Но ти не мисли, че се бъркам в работата на лекарите — добави той учтиво.

Студеният червеникав пясък блестеше от светлината на изгряващото слънце, аленото острие на копието лъщеше, а над главата на Хоремхеб соколът се виеше и надаваше крясък. Престолонаследникът се изправи на крака. Зъбите му тракаха, той простена тихо и се огледа с блуждаещ поглед.

— Видях го — рече той. — Мигът ми се стори столетие, аз нямах възраст и той протегна хиляда благославящи ръце над главата ми и всяка от тях ме дари със знака на безсмъртието. Как тогава да не вярвам?

— Дано само не си си прехапал езика — казах аз загрижено. — Опитах се да те предпазя, но нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите ти.

В ушите му думите ми бяха като бръмчене на муха. Той се бе вторачил в Хоремхеб, погледът му се проясни, очите му се разшириха. Усмивката и удивлението му го правеха красив.

— Тебе Атон, единственият бог, ли те изпраща? — запита той слисан.

— Соколът летеше пред мен и аз го следвах — каза Хоремхеб. — Така стигнах дотук, друго не знам.

Престолонаследникът забеляза копието в ръката му и смръщи чело.

— Ти носиш копие — каза той неодобрително. Хоремхеб протегна копието си и рече:

— Дръжката му е от превъзходно дърво. Изкованото му от мед острие жадува за кръвта на враговете на фараона. Да, копието ми е зажадняло и името му е Смъртоносното.

— Само не кръв — възрази престолонаследникът. — Кръвта ужасява Атон. Няма нищо по-отвратително от течащата кръв.

По време на операцията бях видял притворените очи на престолонаследника, но тогава още не знаех, че той беше от ония хора, на които при вида на течаща кръв им прилошава и могат да припаднат.

— Кръвта пречиства народите и ги прави силни — каза Хоремхеб. — От кръвта боговете пълнеят и се чувствуват добре. Докато има войни, ще има и кръвопролитие.

— Войни никога вече няма да има — заяви престолонаследникът.

— Това момче е полудяло — засмя се Хоремхеб. — Войни винаги е имало и винаги ще има, защото народите трябва да изпробват своята годност за живот.

— Всички народи са негови чеда, всички езици и цветове, черната земя и червената земя — рече престолонаследникът, загледан в слънцето. — Ще му издигна храмове във всички страни, а на владетелите им ще разпратя знака на живота, защото аз го видях, от него съм роден и при него ще се върна.

— Той не е с всичкия си — прошепна ми Хоремхеб и състрадателно поклати глава. — Сега вече разбирам, че му е нужен лекар.

— Неговият бог току що му се яви — предупредих аз Хоремхеб със сериозен тон, понеже ми беше симпатичен. — Святата болест му позволи да го види и не е наша работа да разсъждаваме върху думите на неговия бог. Всеки е честит с вярата си.

— Аз вярвам в копието и сокола си — рече Хоремхеб.

А престолонаследникът с вдигната ръка приветствува слънцето, лицето му отново беше възбудено и хубаво, сякаш се взираше в друг, невидим за нас свят. Като свърши молитвата си, ние го поведохме към града и той не се възпротиви. Болестният пристъп бе омаломощил краката му, той стенеше и се олюляваше. Затуй го взехме на ръце между нас и продължихме пътя си, следвайки сокола.