Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
— Ти се подиграваш — рече пазителят на печата, отново стана важен и вдигна камшика от пода. — Не вярваш в Амон — продължи той и за всеки случай пак се хвана за масата. — Лошо, много лошо. Но нека ти е простено заради глупостта ти и затуй, че вече нямам власт да наказвам.
Той си тръгна, провесил камшика и скиптъра в лявата си ръка. Гърбът му беше превит от умора и скръб. След излизането му слугите се върнаха в залата, поляха ни да си измием ръцете и ни намазаха със скъпа помада.
— Изведи ме оттук, синко Синухе, стар съм и краката вече не ме държат — каза Птахор и аз го изведох на чист въздух. Нощта се беше спуснала, на изток светлините на Тива сияеха, по-ярки от вечерното зарево. Бях пил вино и в кръвта си отново усетих шемета на Тива, докато вдишвах аромата на градинските цветя и над главата ми звездите примигваха.
— Птахор — промълвих аз, — когато нощното небе пламне от отблясъка на тиванските светлини, в мен се събужда жаждата за любов.
— Любов не съществува — заяви Птахор категорично. — Мъжът тъгува, щом му липсва жена, с която може да спи. Ако пък отиде и спи с някоя, после му става още по-тъжно. Така е било и тъй ще бъде.
— Защо? — запитах го аз.
— Това и боговете не знаят — отвърна Птахор. — Но не ми говори за любов, за да не ти отворя черепа. Ще го сторя безвъзмездно, никакъв подарък няма да ти искам, а ще ти спестя много мъка.
Реших, че е най-добре сам да се нагърбя със задачата на роб — вдигнах го на ръце и го отнесох в стаята, отредена ни за нощуване. Беше толкова дребен и стар, че дори не се задъхах. Сложих го в леглото и той веднага заспа, след като напразно опипа около себе си за чаша вино. Завих го с меки кожи, за да не мръзне в хладната нощ, и се върнах на градинската тераса. Бях млад, а младостта не жадува за сън в предсмъртната нощ на фараона.
От терасата като шумолене на далечни тръстики долавях приглушените гласове на хората, нощуващи край стените на палата.
2
Червеникавите светлини на Тива искряха на източния небосклон, аз будувах сред аромата на градинските цветя и си мислех за две очи, зелени като Нил по време на летния зной, когато забелязах, че не съм сам на терасата.
Лунният сърп беше тънък, звездите едва-едва блещукаха и аз не можех да установя мъж ли се приближаваше или жена. Застана до мен и се вгледа в лицето ми, мъчейки се да ме разпознае. Отстъпих и тогава прозвуча писклив като на дете заповеднически глас:
— Ти ли си, Самотнико?
По гласа и слабата фигура познах, че беше престолонаследникът. Поклоних му се доземи, без да се осмеля да отговоря нещо. Но той нетърпеливо ме дръпна нагоре и каза:
— Изправи се и не се прави на глупак! Никой не ни гледа, така че не е нужно да ми се кланяш. Спести си поклоните за бога, чийто син съм аз, защото има само един бог, а всички останали са негови превъплъщения. Ти знаеш ли това? — Без да дочака отговор, той замислено добави: — Всички останали, с изключение може би на Амон, който е лъжовен бог.
— О! — възкликнах аз и стъписано вдигнах ръце, за да покажа, че се боя от такива думи.
— Както и да е — рече той. — Видях те, когато седеше при баща ми и подаваше на извеяния Птахор ножа и чукчето. Тогава те нарекох Самотника. Майка ми пък нарече Птахор Старата маймуна. Това ще ви бъдат имената, ако трябва да умрете, преди да напуснете палата. Но твоето име аз съм го измислил.
Реших, че той наистина трябва да е болен и луд, щом говори такива щуротии. Обаче нали и Птахор беше казал, че ни очаква смърт, ако фараонът умре, и кръвоспирателят му бе повярвал. Усетих как прорастващите ми коси почнаха да се изправят и възпиращо протегнах ръка, защото не ми се искаше да умра.
До себе си долавях неравното и възбудено дишане на престолонаследника, ръцете му се свиха и той промърмори:
— Неспокоен съм, ще ми се да бъда другаде. Знам, че моят бог ще ми се яви, но се боя. Остани с мен, Синухе, защото, щом той ми се яви, силата му смазва тялото ми и после езикът ме боли.
Разтреперих се при мисълта, че е болен и говори несвързано като побъркан. Той ми заповяда да тръгна с него и аз го последвах. Слязохме от терасата, минахме покрай царското езеро и иззад зидовете в ушите ми като стенание нахлу шепотът на скърбящата тълпа. Завихме зад оборите и кучкарниците и през вратата за прислугата излязохме, без стражите да ни забележат. Беше ме много страх, защото Птахор бе казал, че преди смъртта на фараона не ни е разрешено да напускаме палата. Но можех ли да се възпротивя на престолонаследника?
Той се движеше бързо, с изпънато тяло и плавна крачка, така че никак не ми беше лесно да го следвам. Носеше само престилка и луната осветяваше белезникавата му кожа, тънките крака и бедрата, широки като на жена. Осветяваше щръкналите му уши и измъченото му трескаво лице с поглед, вперен сякаш в някакъв невидим за другиго дух.