Космическият ловец (Гълтачът на души)
- Автор: Резник Майкл (Майк) Даймонд
- Язык: болгарский
- Год: МГТУ им. Н.Э. Баумана
- ISBN: 978-5-7038-3807-5
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Космическият ловец (Гълтачът на души)». Краткое содержание книги:
— Постепенно започнахме да се пристрастяваме към това предусещане на смъртта. Чувството разтърсваше нашата нервна система, но и ни караше да жадуваме за следващата подобна среща. Цялата ни култура започна да се върти, да се развива в култ на боготворене на смъртта и презрение към живота, защото вече нищо друго не ни въздействаше толкова мощно както онова предчувствие на смъртта, което тези същества излъчваха. Много, много хилядолетия по-късно, ние разработихме първите несъвършени оръжие, използващи принципа на ентропията. Те наистина убиваха тези същества, но и нас също. Нямаше нищо общо между онова, което бяхме усещали преди и това, което чувствахме сега. В този момент осъзнахме, че нашите първобитни оръжия не бяха навредили ни най-малко на съществата.
— А какво тогава им бяха сторили? — попита Лейн и усети как стомахът му се свива.
— Бяха им доставяли удоволствие — каза Востувиан. — Бяха ги гъделичкали по един невероятен за тях начин, а в резултат бяха доставили невероятно удоволствие и на нас самите. Ретроспективно погледнато, ние би трябвало да осъзнаем това още в началото. Не може да има радост нито удоволствие в смъртта, но ние никога преди не бяхме изживявали емоциите на една чужда раса и затова бяхме погрешно възприели екстаза за смъртно безпокойство, чувственото наслаждение за предсмъртна агония. Сега разбираш ли ме какво ти казвам?
— Да — проговори Лейн. И едновременно с това видя отговора на въпроса, който Ондин му беше задала на раздяла. То го беше намирало.
Той остана да седи дълго все така, забил поглед в земята, опитвайки се да събере мислите си и да анализира емоциите си. Беше му трудно да признае пред себе си, че и той самият бе изпитал някаква перверзна тръпка на възбуда от усещането на смъртта, та макар и да изкарваше хляба си като убиваше живи създания. Но това бе нещо напълно различно, нещо, с което още не бе в състояние да се справи.
— Ще отнеме към две години — каза той на глас.
— Ти ще ми изпратиш материалите за оръжието — изрече Востувиан. Прозвуча като заявление, а не въпрос.
— Да. Колко ще поискаш, за да го изработиш?
— Нищо. Смъртта на Хипнозвяра ще бъде достатъчно възнаграждение. Аз ще дойда с тен.
— В никакъв случай — отсече Лейн.
— Как ще го намериш? — попита Востувиан.
— Няма да се наложи да го търся — обясни Лейн и се опита да потисне тръпката. — То ще ме открие.
— Няма да стане, ако тръгнеш с оръжието — каза дорнът. — То ще разбере отдалече.
Лейн впери поглед във Востувиан.
— И защо би трябвало да ти повярвам? — каза той накрая.
— Ако измислиш макар и една причина, заради която би имало защо да те излъжа, тогава може би не следва да ми вярваш — подсказа му дорнът.
— Но ти може би искаш сам да го убиеш.
— Ако е така, тогава защо ще ти разказвам за нашето оръжие?
— За да ме изкушиш да те взема — каза Лейн.
— Ти не си в състояние да мислиш ясно.
— Може и така да е — съгласи се Лейн. — Но ти няма да дойдеш с мен и това е окончателният ми отговор.
— Без мен няма да можеш да убиеш Хипнозвяра.
— Ще го намеря, не се безпокой — натърти Лейн мрачно.
— Не съм казал, че няма да го намериш — възрази Востувиан, — казах, че няма да можеш да го убиеш.
— Твоята работа е оръжието да бъде готово, когато ще имам нужда от него — отсече Лейн. После стана, изтупа праха от себе си и си тръгна.
— Две години, три години, една дузина години — прошепна Востувиан зад гърба на отдалечаващата се фигура на Лейн. — Рано или късно ти ще имаш нужда от мен и аз ще те чакам тук.
Думите му сякаш увиснаха в пространството и времето, докато Лейн отиваше към „Смъртоносен“.
ГЛАВА 12
„Смъртоносен“ се носеше безшумно в пространството и от две години не се бе връщал в базата си.
Три пъти през последните дванайсет стандартни месеца той бе кацал: веднъж да закупи компоненти за ентропното оръжие, втори път за да закрие няколко банкови сметки, докато зареждаше с гориво. Сега корабът се носеше обратно към Северна Точка, където бяха последните пари на Лейн.
Пътуването наистина се бе оказало продължително. Два пъти Лейн си бе помислял, че най-сетне се е натъкнал на Хипнозвяра, но и двата пъти бе сбъркал. Дори на Муфти му бе доскучало и до в такава степен, че Лейн го бе вкарвал на два пъти за по сто дни в камерата за хипносън. Искаше му се да бе имало по-лесен начин да сложи ръка на последните си средства, но икономическите столици на Демокрацията нямаха здрави финансови връзки с пограничните светове, особено онези, които отказваха да вършат сделки с друга валута освен кредити, така че нямаше никаква друга възможност да изтегли парите си освен да го стори лично. Прекарваше часове всеки ден изпълнявайки точка по точка интензивната си програма за борба със скуката и в борба с кошмарите, които отдавна се бяха прехвърлили от сънищата му в часовете, когато бе буден.