Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Оттук нататък всичко около Татърсейл се сви като в стиснат юмрук, но част от ума й остана отдалечен, понесен от стихията на ужаса, за да следи с приглушения си взор всичко, което ставаше наоколо.
Светът се превърна в оживял кошмар, щом чародейство полетя нагоре, за да разбие Лунния къс, и чародейство изригна надолу, неумолимо и опустошително. Пръст се заиздига с тътен към небето на огромни стълбове. Скали се затъркаляха между воинските редици като нажежени камъни през сняг. Порой от пепел се спусна, за да покрие и живи, и мъртви. Небето се замъгли до бледорозово и слънцето се превърна в бронзов диск.
Очите й видяха как една вълна помете защитата на Хеърлок и го преряза на две. Воят му беше по-скоро от ярост, отколкото от болка, моментално заглушен от злостната сила, изригнала от хладната, врещяща воля на чародея и втурнала се да я унищожи. Тя залитна назад, но Калът я спря, добавил силата на своя Мокра, за да укрепи разколебаната й защита. После ударът отмина, помитайки всичко надолу по хълма и вляво от тях.
Татърсейл беше паднала на колене. Калът стоеше изправен над нея, редеше слова на мощ, с лице извърнато от Лунния къс, приковано към нещо или към някой долу в равнината. Очите му се бяха разширили от ужас.
Твърде късно Татърсейл разбра какво става. Калът я пазеше с цената на собствената си защита. Последен акт, още докато виждаше как собствената му смърт изригва наоколо му. Блъвна до бяло пламък и го погълна. Изведнъж защитната мрежа над Татърсейл изчезна. От мястото, където допреди миг стоеше Калът, лъхна непоносим зной и я опърли по бедрото. Тя по-скоро усети, отколкото чу собствения си писък и тогава чувството й за разстояние се разсипа заедно със заличения пласт на духовна защита.
Като храчеше пръст и пепел, Татърсейл се надигна на колене и продължи битката, вече без да нанася удари — бореше се само да оживее. Някъде в тила й един глас крещеше настойчиво и в паника: „Калът се беше извърнал не към Лунния къс — беше се извърнал надясно! Хеърлок беше покосен откъм равнината!“
Видя как демонът Кенрилах се надигна зад Найтчил и с пронизителен смях я разкъса на две. Беше започнал да се тъпче, когато се появи Белурдан. Теломецът изрева, а демонът загреба с дългите си като ножове нокти към гръдта му. Забравил за раните и за кръвта, лееща се от тях, той стисна с длани главата на демона и му прекърши врата.
А’Каронис изригваше огнени валма от тоягата в ръцете си и Лунният къс почти изчезна сред кълбо от пламъци. А после невидими ледени криле обкръжиха ниския дебел чародей и го смразиха на място. Миг след това той се разсипа на прах.
Магията се сипеше в непрестанен порой около Тайсхрен, свит все така на колене върху овъгления връх на хълма. Но всяка насочена към него вълна той отмяташе настрана — и сееше опустошение сред присвилите се из равнината войници. През касапницата, изпълнила въздуха, над пепелищата и яростния грак на гарваните, през пороя от камъни и писъците на ранени и издъхващи, над смразяващите кръвта врясъци на демони, хвърлящи се сред воинските редици — над и през всичко това отекваше непрестанният тътен от ударите на Върховния маг. Огромни канари, изтръгнати от Лунния къс сред пламъци и стълбове черен дим, се сриваха върху Пейл и го превръщаха във врящ казан от смърт и хаос.
Изтръпнала и разтреперана, сякаш самата й плът се мъчеше да си поеме дъх, Татърсейл бавно разбра, че чародейството вече е спряло. Дори гласът, писнал в тила й, беше замлъкнал. Вдигна замъглените си очи и видя как Лунният къс, обгърнат в пушеци и обгорен на десетина места, се отдръпва, отстъпва. След това се озова над града, завъртя се колебливо, наклонен на една страна. А после се понесе на юг, към далечните планини Тахлин.
Тя се огледа; смътно си спомняше, че една рота бе потърсила убежище на опожареното било. Вече нищо не беше останало от бойците, освен снаряжението им. „Винаги честна сделка, магьоснице.“ Успя да потисне хлипа си и извърна поглед към първия хълм.
Тайсхрен беше паднал, но беше оцелял. Половин дузина морски пехотинци се изкатериха по склона и се струпаха около Върховния маг. Минута след това го отнесоха.
Белурдан, с изгоряло облекло и опърлена плът, стоеше на централния хълм, събираше пръснатите крайници на Найтчил и виеше скръбно. Гледката, с целия й ужас и жал, удари сърцето на Татърсейл като чук и тя бързо се извърна настрани.
— Проклет да си, Тайсхрен.
Пейл беше паднал. Цената беше Войнството на Едноръкия и четирима магове. Едва сега настъпиха легионите на Черните моранти. Татърсейл стисна зъби, пълните й устни се изпънаха в бяла резка. Нещо се впи в паметта й и тя усети с нарастваща убеденост, че тази сцена все още не е свършила.