Заклинателят

Неврологът свали очилата си и внимателно ги прибра и левия нагръден джоб на сакото си.

— Просто няма нищо, Сам. Абсолютно нищо.

Клайн навъсено се вгледа в пода и поклати глава.

— Не може да бъде — каза той.

— Искаш ли нови снимки?

— Не смятам. Мисля да изпробвам лумбална пункция.

— Добра идея.

— Междувременно искам да я прегледаш.

— Днес става ли?

— Ами аз… — Телефонът иззвъня. — Извинявай. — Той вдигна слушалката. — Ало.

— Обажда се госпожа Макнийл. Казва, че е спешно.

— Ная коя линия?

— На трета.

Той натисна бутона.

— Доктор Клайн слуша.

Гласът на Крис беше отчаян, на ръба на истерията.

— Божичко, докторе, Ригън е зле! Можете ли да дойдете незабавно?

— Какво има?

— Не знам, докторе, просто не мога да го опиша! Моля ви, елате веднага! Колкото се може по-скоро!

— Тръгвам!

Той затвори телефона и се свърза със секретарката си.

— Сюзан, кажи на Дреснър да поеме моите пациенти.

Остави слушалката и посегна към сакото си.

— Точно за нея се обадиха, Дик. Искаш ли да дойдеш? Съвсем близо е, оттатък моста.

— Мисля, че имам един час свободно време.

— Тогава да тръгваме.

Няколко минути по-късно двамата бяха на прага, където ги посрещна ужасената Шарън. Откъм спалнята на Ригън долитаха стонове и отчаяни крясъци.

— Името ми е Шарън Спенсър — представи се тя. — Заповядайте. Тя е горе.

Шарън ги отведе до вратата на спалнята, открехна я и подвикна:

— Крис, лекарите дойдоха.

Крис се втурна към вратата. Лицето й бе изкривено от ужас.

— О, Господи, влезте! — избъбри тя е треперещ глас.

— Влезте да видите какво прави!

— Това е доктор…

Клайн не довърши, защото видя Ригън. Пищейки истерично и кършейки ръце, тя сякаш излетя хоризонтално във въздуха над леглото, увисна за миг и тежко се стовари върху матрака. Това се повтаряше бързо, отново и отново.

— Мамо, накарай го да спре! — пищеше Ригън. — Спри го! Той иска да ме убие! Спри го! Сприиииии гооооооо мамооооооо!

— Милата ми! — изхлипа Крис и захапа юмрука си. Тя погледна умолително Клайн. — Докторе, какво е това? Какво става с нея?

Лекарят поклати глава, без да откъсва поглед от Ригън, а видяното не спираше. Тя се издигаше на трийсетина сантиметра над леглото, после падаше с глухо пъшкане, сякаш невидими ръце я сграбчваха и захвърляха. Крис бе притиснала устата си с две ръце и гледаше разтреперана. Движението нагоре-надолу внезапно спря и Ригън започна трескаво да се мята. Очите й бяха извъртени нагоре, тъй че се виждаше само бялото.

— Той ме изгаря… гори ме! — стенеше тя, а краката й трескаво се кръстосваха и разтваряха.

Лекарите се приближиха от двете страни на леглото. Продължавайки да се гърчи, Ригън отметна глава, изви гръбнака си като мост и изпъна подпухналото си гърло, от което излиташе неразбираемо гърлено мънкане:

— … мъсйокин… мъсйокин…

Клайн посегна да провери пулса й.

— Хайде да видим какво ти е, скъпа — кротко изрече той.

Изведнъж Клайн отхвръкна назад през стаята и едва не падна на пода. Ригън се бе надигнала и му нанесе яростен удар. Лицето се кривеше от свиреп гняв.