Заклинателят

— Ще й инжектирам либриум — каза тихичко Клайн и вдигна спринцовката пред светлината. — Но ти трябва да я държиш.

Неврологът кимна, но изглеждаше разтревожен. Беше привел глава настрани, сякаш се вслушваше в бълнуването откъм леглото.

— Какво казва тя? — прошепна Клайн.

— Не знам. Просто брътвежи. Безсмислени срички. — Но личеше, че сам не е много доволен от това обяснение. — И все пак говори така, като че има смисъл. Усеща се ритъм.

Клайн кимна към леглото и те тихо приближиха от двете страни. Измъченото дете се вцепени, сякаш в пристъп на тетанус, и лекарите се спогледаха многозначително. После пак погледнаха Ригън, която започна да извива тялото си нагоре в невероятна дъга, докато накрая главата й докосна петите. Пищеше от болка.

Лекарите се спогледаха озадачено. После Клайн кимна на невролога, но преди той да я хване, Ригън се свлече в несвяст и подмокри леглото.

Клайн се пресегна и вдигна клепача й. Провери пулса.

— Няма скоро да дойде на себе си — прошепна той. — Според мен беше гърч. Ти как мислиш?

— Да, така ми се струва.

— Все пак да се застраховаме.

И Клайн сръчно направи инжекцията.

— Е, как ти се струва? — попита Клайн, докато слагаше памучен тампон върху раничката.

— Увреждане на темпоралния лоб. Да, може и да е шизофрения, Сам, но започна прекалено внезапно. Няма никакви досегашни прояви, нали?

— Няма.

— Неврастения?

Клайн поклати глава.

— Може би хистерия?

— Мислих за това — каза Клайн.

— Естествено. Макар че би трябвало да е истински феномен, за да извие нарочно тялото си така, не смяташ ли? — Неврологът поклати глава. — Не, това е очевидна патология, Сам — изключителна сила; параноя; халюцинации. Да, при шизофренията има тези симптоми. Но увреждането на темпоралния лоб обяснява и пристъпите. Нещо обаче ме притеснява…

Той не завърши и се навъси озадачено.

— Какво?

— Не съм много сигурен, но ми се стори, че долових признаци за раздвоение на личността: „перлата ми“… „детенцето ми“… „цветето ми“… „свинята“. Имах чувството, че го казва за себе си. И на теб ли така ти се стори, или си внушавам?

Обмисляйки въпроса, Клайн плъзна пръст по долната си устна, после отговори.

— Е, честно казано, тогава не ми дойде на ум, но сега, след като го изтъкваш… — Той тихо изпъшка. — Може би. Да, сигурно е възможно. — После той сви рамене. — Ще направя лумбална пункция веднага, докато не е дошла в съзнание, и може да разберем нещо. Съгласен ли си?

Неврологът кимна.

Клайн порови из чантата, намери хапче и докато го прибираше в джоба си, попита невролога:

— Можеш ли да останеш?

Неврологът погледна часовника си.

— Да, разбира се.

— Хайде да поговорим с майка й.

Напуснаха стаята и излязоха в коридора.

Крис и Шарън се бяха подпрели на парапета на стълбището с наведени глави. Когато лекарите се приближиха, Крис избърса носа си с влажна и смачкана кърпичка. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач.