Заклинателят

— Слушай, дай да започнем отначало — каза Крис.

— Побъркан човек — сърдито поклати глава Шарън. — Не успях да убедя аптекаря да достави поръчката, тъй че когато дойде Бърк, рекох си: чудесно, той ще седи при Ригън, докато аз изтичам за торазина. — Тя пак поклати глава. — Трябваше да го предвидя.

— Да, трябваше. Е, какво купи?

— Ами… тъй като мислех, че разполагам с време, отидох да купя гумени чаршафи за леглото на Ригън.

— Яде ли нещо?

— Не. Мисля да си направя сандвич. Ти искаш ли?

— Добра идея.

— Какво стана с анализите? — попита Шарън по пътя към кухнята.

— Всичките са отрицателни — отвърна с отчаяние Крис. — Ще трябва да се обърна към психиатър.

След сандвичите и кафето Шарън показа на Крис как се бие инжекция.

— Две неща са най-важни — обясни тя. — Да гледаш да няма въздушни мехурчета и да бъдеш сигурна, че си улучила вената. Виж, засмукваш мъничко ето така и проверяваш дали в спринцовката се е появила кръв.

Крис се зае да тренира върху един грейпфрут и бързо напредна. В девет и двайсет и осем минути на вратата се позвъни. Уили отиде да отвори. Беше Карл. Докато минаваше през кухнята към стаята си, той кимна и подхвърли, че си е забравил ключовете.

— Не мога да повярвам — каза Крис на Шарън. — За пръв път си признава грешка.

През цялата вечер гледаха телевизия в кабинета.

В единайсет и четирийсет и шест телефонът иззвъня. Шарън вдигна слушалката, каза „Един момент“ и я подаде на Крис. „Чък е.“

Гласът на младия асистент-режисьор звучеше тревожно.

— Чу ли новината, Крис?

— Не, какво има?

— Лоша работа.

— Лоша?

— Бърк е мъртъв.

Бил пиян. Препънал се. Паднал по стръмното стълбище край къщата чак до подножието, където един пешеходец по улица M го видял да се премята в нощта. Строшен врат. Жесток, кървав епизод — неговата последна постановка.

Крис изтърва слушалката, заплака беззвучно и залитна. Шарън изтича да я подкрепи, затвори телефона и отведе Крис до дивана.

— Бърк е мъртъв!

— Боже мой, Крис! Не! Какво е станало?

Но Крис само поклати глава. Не можеше да говори. Плачеше.

По-късно двете седнаха и разговаряха часове наред. Крис пиеше. Спомняше си за Денингс. Понякога се смееше. Друг път плачеше.

— О, Боже мой — въздишаше тя. — Клетият смахнат Бърк… клетият Бърк…

Отново си спомни съня за смъртта.

Малко след пет сутринта Крис се подпираше унило на барчето с клюмнала глава и печални очи. Чакаше Шарън да се върне от кухнята с лед. Най-сетне я чу да се задава.

— Още не мога да повярвам — промърмори Шарън, влизайки в кабинета.

Крис вдигна очи. Погледна настрани. И замръзна.

Плъзгайки се по пода пъргаво като паяк, подир Шарън се задаваше Ригън. Тялото й беше извито назад в невероятна дъга, тъй че главата почти докосваше краката, езикът се стрелкаше навън от устата с ужасяващо съскане, а главата лекичко се поклащаше напред-назад като глава на кобра.

Гледайки замаяно, Крис тихо изрече:

— Шарън!

Шарън спря. Ригън също. Шарън се обърна и не видя нищо. После изкрещя и подскочи, като усети как езикът на Ригън се плъзна по глезена й.