Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— Ти си един гаден дребен лайнар, наистина си такъв.
— Има само два начина, по които можеш да излезеш оттук. Или ние двамата ще стигнем до споразумение, или ще повикам Фред Кокър, за да те изнесе в сандък.
— Нека да чуя предложението ти, дребно нищожество.
— Искам да знам точно — но наистина точно — къде са се гмуркали клиентите ти, преди да почнете да се стреляте.
— Казах ти вече — някъде около рифа Растафа. Не мога да ти посоча точното място.
— Флечър, знаеш мястото до последния инч. Залагам твоя живот, че така. Друга такава възможност няма да ти се удаде. Знаеш, че е така. Аз го знам, а и ония са го знаели. Ето защо са се опитали да те премахнат.
— Инспекторе, я ходи се шибай — казах аз.
— Нещо повече, мястото изобщо не е близо до рифа Растафа. Ти си обикалял на север от него, близо до сушата. Поразпитах насам-натам и научих нещичко за онова плаване.
— Плавахме някъде около рифа Растафа — упорито повторих аз.
— Добре — кимна той. — Надявам се, че няма да бъдеш толкова упорит, на какъвто ми се правиш, Флечър, в противен случай тая неприятна история ще продължи доста дълго. Но преди да започнем, недей да ми губиш времето с лъжливи данни. Ще те държа тук, докато проверя всичко — имам цели две седмици.
Гледахме се един друг, а аз усетих, че ме полазват тръпки. Разбирах, че Питър Дейли доста ще се позабавлява. Виждах злорадстващата усмивка на тънките му устни и мътния блясък в очите му.
— Нали знаеш, че имам богат опит от разпитите в Малая. Интересна област. Пълна с неизвестности. Много често упоритите и волевите се предават първи, а слабаците понякога се инатят до безкрай…
Той беше извратен тип, защото очевидно се възбуждаше от мисълта, че може да причинява болка. Дишането му беше станало по-бързо и по-дълбоко, а страните му бяха се зачервили.
— … и естествено, ти не си в най-доброто си физическо състояние точно сега, Флечър. Вероятно устойчивостта ти към болките е доста понижена след неотдавнашните ти страдания. Мисля, че няма да издържиш дълго…
Но явно вече съжаляваше, задето го е казал. Аз се стегнах и се приготвих да се хвърля напред.
— Не — рязко кресна той. — Не го прави, Флечър — и се хвана за пистолета. Стоеше на петнайсет фута от мен. Бях еднорък, отслабнал, зад гърба ми имаше залостена врата и двама въоръжени полицаи — и щом се успокоих, раменете ми увиснаха.
— Така е по-добре — усмихна се отново той. — Сега си представи как ще те вържем с белезници за решетките на килията и ще започнем да те налагаме. Когато видиш, че не издържаш повече, просто ще ни кажеш да спрем. Мисля, ще се убедиш, че електрическото ми устройство е просто, но ефективно. То е един обикновен дванайсетволтов акумулатор за кола и включвам изводите му към някои интересни части на тялото…
Пресегна се зад гърба си — и за пръв път забелязах копчето на електрическия звънец, поставено на стената. Натисна го и чух приглушен звън някъде зад дъбовата врата.
Резетата изщракаха и двамата полицаи влязоха в стаята.
— Отведете го при килиите — заповяда Дейли, но полицаите се колебаеха. Помислих си, че и двамата не бяха подготвени за подобни действия.
— Хайде — викна Дейли и те застанаха от двете ми страни. Уоли ме подхвана леко под ранената мишница и аз се оставих да ме поведат към килиите — и към Дейли.
Искаше ми се да го ударя само един път и нищо повече.
— Как е майката ти, Уоли? — небрежно попитах аз.
— Добре е, мистър Хари — притеснено измънка той.
— Получи ли подаръка, който й изпратих за рождения й ден?
— Да, получи го — вниманието му беше отвлечено, а на мен точно това ми трябваше.
Бяхме се изравнили с Дейли, който стоеше до водещия към килиите изход и ни изчакваше да преминем, пляскайки по бедрото си с бамбуковата палка.
Полицаите ме придържаха почтително и хлабаво, без да се престарават, а аз пристъпих крачка встрани и блъснах леко Уоли, който залитна — после се завъртях обратно и се измъкнах от ръцете им.
И двамата не очакваха подобно движение и аз изминах делящите ме от Дейли три крачки, преди да са разбрали какво става. Блъснах го с дясното си коляно, влагайки цялата тежест на тялото си. Коляното ми се заби в чатала му с чудесно премерен и силен удар. Каквото и да получех после, удоволствието си струваше труда.
Краката на Дейли се повдигнаха на цели осемнайсет инча от пода и той политна назад, блъскайки се в решетките. После се преви със стиснати пред скута си ръце и нададе тънък писък — като звука на излизащата от кипящ чайник пара. Докато се превиваше напред, аз се готвех да му нанеса още един удар в лицето, исках да му избия с ритник зъбите, но полицаите дойдоха на себе си и се хвърлиха напред, за да ме дръпнат встрани. Но вече ме стискаха здраво и извиваха ръцете ми.