Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— Извинявай, Чъби, но следващия път, когато ще стрелям по някого, първо ще го накарам да застане до бордовата ограда — знаех, че повредите изобщо няма да си личат, след като Чъби оправи дървените надстройки.
— Ама тия кога ще те изписват? Течението гъмжи от риба, Хари.
— Скоро ще си дойда, Чъби. Най-много след седмица.
— Аз пък чух, че Фред Кокър е ударил жицата и е анулирал всичките ти поръчки до края на сезона — изсумтя Чъби. — Казал им, че си ранен лошо и е прехвърлил всички заявки на мистър Колман.
Тогава побеснях.
— Кажи на оня мръсен задник Фред Кокър да дойде веднага тук — извиках аз.
Дик Колман беше сключил договор с хотел „Хилтън“. Те бяха му отпуснали пари, за да купи две яхти за едър улов, които Колман беше поверил на двама капитани от чужбина. Но и двамата се представяха слабо, защото просто нямаха усет. Колман доста трудно си намираше клиенти и се досещах, че Фред Кокър е получил прилично възнаграждение, за да му прехвърли заявките, предназначени за мен. Кокър се появи на следващата сутрин.
— Мистър Хари, доктор Макнаб ме уведоми, че за вас риболовният сезон е приключил. Не можех да разочаровам клиентите си — та те ще прелетят шест хиляди мили, за да разберат, че сте на болнично легло. Не мога да си позволя подобно нещо — все пак се ползвам с добро име.
— Мистър Кокър, вашето име е толкова добро, колкото и вехториите, които сте захвърлили в килера — казах аз, а той ми се усмихна невъзмутимо иззад очилата си в златни рамки, но, разбира се, беше прав, защото щеше да мине доста време, преди да поведа „Танцуващата“ за едър улов.
— Е, не се притеснявайте, мистър Хари. Щом се оправите, ще ви намеря веднага няколко богати клиенти.
Пак говореше за някакъв контрабанден курс, при който за услуга само в една посока комисионната му стигаше чак до седемстотин и петдесет долара. С подобна работа можех да се справя дори и при сегашното си окаяно състояние, като от мен се изискваше само да стигна с яхтата незабелязано до брега и да кача някакъв товар — стига да не попаднех на засада.
— Дума да не става, мистър Кокър. Казах ви, че отсега нататък ще ловя само риба и това е.
Той кимна усмихнат и продължи, сякаш не бе чул думите ми.
— Получих настоятелни запитвания от един ваш стар клиент.
— За живо или за сандъци? — попитах аз. „Живо“ означаваше нелегален превоз на хора до или от африканския бряг — на спасяващи се политически дейци, преследвани от наемни убийци, или пък в обратната посока — на домогващи се до властта политикани, тръгнали да смъкват режима. „Сандъците“ обикновено съдържаха смъртоносна железария и се прекарваха само в едната посока. Някога на същото са му викали „контрабанда с оръжие“.
Кокър поклати глава и подхвърли:
— Клечки, пръчки — от старата приспивна песничка „Клечки, пръчки, сбирай съчки“. Но тук под „съчки“ се подразбираше бивни от слонова кост. Африканските слонове в резерватите за диви животни и в племенните територии на Източна Африка систематично биваха унищожавани от една многолюдна и добре организирана банда бракониери. Изтокът представляваше ненаситен и скъп пазар за слонова кост. Необходима бе скоростна яхта с опитен капитан, която да прекара скъпоценния товар през речното устие и опасните крайбрежни води до Мозамбикския проток, където щеше да я очаква някой голям презокеански кораб.
— Мистър Кокър — отегчено рекох аз, — сигурен съм, че майка ви така и не е научила името на баща ви.
— Той се казваше Едуард, мистър Хари — предпазливо се усмихна Кокър. — Уведомил съм клиента, че тарифата се е вдигнала. Поради инфлацията и цената на дизеловото гориво.
— Колко?
— Седем хиляди долара на курс — обясни той, но парите нямаше да са чак толкова много, след като Кокър си прибереше неговите петнайсет процента, а после пуснеше и на инспектор Дейли същата сума, за да си затвори очите и да си запуши ушите. А на всичкото отгоре Чъби и Анджело винаги получаваха премия от по петстотин долара на човек при всеки курс на черно.
— Няма да стане, мистър Кокър — неубедително измънках аз. — Просто ми уредете няколко курса с риболовци. — Но на него му беше ясно, че няма да мога да устоя.
— Щом се оправите достатъчно за риболов, ще ви ги уредя. А междувременно, кога ще искате да бъде първият курс? Да им кажа ли, че можете да го направите след десет дни? Тогава приливът ще бъде силен и ще има пълнолуние.
— Добре — примирено се съгласих аз. — След десет дни.
След като окончателно се реших, започна да ми се струва, че раните ми зарастват по-бързо. За оздравяването им допринасяше и чудесното ми физическо състояние. Зеещите в мишницата и гърба ми дупки започнаха да се смаляват като по чудо.