Окото на тигъра

— Ще чакам утре в девет сутринта пред агенцията ви, мистър Кокър.

— Ще ви очаквам с чаша кафе, мистър Хари.

— Дано да не бъде само кафе — подхвърлих аз, а той се засмя и отново се наведе над мраморния плот.

Излязохме от Гранд Харбър късно следобед и аз направих лъжлива обиколка из протока по посока на Овчия хълм, за да не разочаровам онзи, който може би ни наблюдаваше с бинокъл от кулата на крепостта. С падането на здрача поех по верния курс през открито море и навлязохме в плетеницата от проливи и крайбрежни островчета около широкото устие на река Дуза, към което ме тласкаше приливът.

Нямаше луна, но звездите бяха едри и разбиващите се вълни блестяха като призрачни видения във фосфорно зелено сред вечерното сияние.

Поведох уверено „Танцуващата“, ориентирайки се безпогрешно по осветяваните от блясъка на звездите очертания на някой атол или пролом на риф, а и самото движение и браздене на водата ме насочваше през проливите и ме предупреждаваше за всякакви плитчини и подводни пясъчни насипи.

Анджело и Чъби бяха се сгушили до мен върху перилата на мостика. От време на време някой от тях слизаше долу, за да свари още от силното черно кафе, а после посръбвахме от димящите чаши и се взирахме в мрака, опитвайки се да открием някакво друго бледо очертание, но не скала, в която се разбиват вълните, а нещо като корпус на кораб.

По някое време Чъби наруши тишината:

— Чух от Уоли, че снощи си имал някакви неприятности в крепостта.

— Имаше нещо такова — съгласих се аз.

— После се е наложило Уоли да го заведе в болницата.

— Уоли още ли е на работа? — попитах аз.

— Все още е. Онзи искал да го заключи, но Уоли се оказал прекалено як.

Намеси се и Анджело:

— Джудит ходи до летището по обяд. Отиде да получи някаква пратка учебници и го видяла да се качва на самолета за континента.

— Кого е видяла? — попитах аз.

— Инспектор Дейли — заминал е с обедния самолет.

— Защо не си ми го казал досега?

— Не сметнах, че е важно, Хари.

— Да — съгласих се аз. — Може би не е важно.

Дейли можеше да е отишъл до континента поради цял куп причини и никоя от тях да не е свързана с моите занимания. Но все пак се чувствах неспокоен — никак не ми харесваше, че звяр като него се върти наоколо именно когато съм се заел с опасно начинание.

— Как ми се щеше да си взел пушкалото, Хари — тъжно повтори Чъби, а аз не казах нищо, но и на мен ми се искаше същото.

Настъпващият прилив бе загладил обичайното вълнение в устието на южния ръкав на Дуза и аз се опитвах да го открия слепешката в тъмното. По калните брегове от двете му страни стърчаха поставените от местните рибари примитивни капани за риба и с тяхна помощ открих най-сетне ръкава.

Щом се уверих, че сме навлезли, където трябва, изгасих и двата двигателя и яхтата продължи безшумно навътре, тласкана от прилива. Всички се вслушвахме най-старателно да доловим боботенето на патрулния катер, но се чуваше само крясъкът на нощните чапли и плясъкът на мятащите се в плитчините барбуни.