Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Носехме се сред пълна тишина нагоре по ръкава. Мрачните грамади на мангровите дървета по двата бряга се точеха край нас като плетища, а зловонията от тинестите блата се смесваха с влажния въздух.
Блясъците на звездната светлина танцуваха по тъмната набраздена повърхност на водата, а веднъж край нас се плъзна като крокодил дългото тясно кану на двама завръщащи се от устието рибари, по чиито гребла заиграха фосфорни отражения. Те се поспряха за миг, докато ни огледат, а после продължиха, без да ни поздравят, и изчезнаха бързо в мрака.
— Не е на добро — обади се Анджело.
— Ние ще си пием бирата в „Лорд Нелсън“, преди да са се обадили, на когото трябва.
Знаех, че рибарите по тукашното крайбрежие пазят тайните си и са пестеливи на думи, подобно на повечето от сънародниците си. Не се разтревожих, че са ни видели.
Погледнах напред и видях, че се приближаваме към първия завой, а течението започна да тласка „Танцуващата“ към далечния бряг. Натиснах бутона на стартера, двигателите се събудиха за живот, а аз извих обратно към дълбокото.
Промъкнахме се по виещия се като змия ръкав и най-накрая излязохме в по-широкото и спокойно пространство между два завоя, където свършваха мангровите дървета, а двата бряга бяха покрити с твърда почва.
На около миля пред нас видях устието на притока Салса, което приличаше на дълбок пролом и бе прикрито зад високите стебла на тръстиките с пухкави главици. Някъде отвъд не: го блеснаха жълтите и меки светлини на поставените един над друг два сигнални фенера.
— Нали ти казах, Чъби, всичко е като по масло.
— Още не сме се прибрали у дома — измърмори вечният оптимист Чъби.
— Окей, Анджело. Отивай на носа. Аз ще ти кажа кога да пуснеш котвата.
Навлязохме бавно в притока и аз се усетих, че думите на приспивната песничка се въртят в главата ми, докато заключвах щурвала и изваждах ръчния прожектор от шкафчето под перилата:
Помислих си набързо за стотиците огромни сиви животни, които бяха загинали заради зъбите си, и усетих, че по гръбнака ми пропълзява неприятната тръпка от чувството за виновност, задето съм станал съучастник на техните убийци. Но побързах да забравя тази мисъл и се заех с прожектора, насочвайки уговорения сигнал към блесналите нагоре по течението светлини.
Подадох три пъти опознавателния знак, но се изравних със сигналните прожектори едва когато долният рязко угасна.
— Окей, Анджело. Пускай — тихо извиках аз, докато изключвах двигателите. Котвата изплющя във водата и веригата задрънча шумно в тишината. „Танцуващата“ се запъна като кон и се завъртя в кръг около обуздалата я котва, обръщайки носа си в обратна посока.
Чъби се запъти да измъкне мрежите за покриване на товара, а аз останах на перилата, взирайки се към сигналния прожектор. Настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от крякането на блатните жаби из обраслите с тръстика брегове на Салса.
Но сред тишината по-скоро усетих, отколкото чух, туптенето, което сякаш се разнасяше от сърцето на великан. То като че ли премина през стъпалата ми, а не през ушите ми.
Шумът от морския дизелов мотор „Алисън“ не може да бъде сбъркан с никой друг. Известно ми бе, че старите, останали от Втората световна война корабни мотори „Ролс-Ройс“ са били свалени от катерите, изпратени в Зинбала, и заменени с „Алисън“, а туптенето, което усещах сега, бе именно от празния ход на двигател от същия тип.
— Анджело — опитах се да викна колкото се може по-тихо, но и да предам тревогата си. — Откачи котвата. За Бога! По-бързо.
Именно заради подобни непредвидени случаи аз бях заместил една от брънките на веригата с подвижна скоба и докато се благославях, че съм го направил, полетях към командното табло.
Докато включвах двигателите, чух думкането на четирифунтовия чук, с който Анджело избиваше скобата. Той удари три пъти, след което краят на веригата цопна отвъд борда.
— Откачих я, Хари — викна Анджело, а аз включих на скорост и дадох газ докрай. „Танцуващата“ започна да вие сърдито и докато се впускаше напред, витлата й изхвърлиха далеч назад млечнобели пръски.
Въпреки че бяхме по посока на течението, водата се блъскаше в носа на яхтата със скорост от пет възела и „Танцуващата“ не можа да отскочи достатъчно надалече.
Дори и през шума на нашите машини чух мощния рев на моторите „Алисън“ и от закритото в тръстики устие на Салса се измъкна дълга страховита сянка.
Даже и на нощната светлина разпознах веднага широката предна част на носа, изящните очертания на корпуса, наподобяващ хрътка, и четвъртитата отсечена кърма — един от катерите на Кралската флота, който бе прекарал най-добрите си години в Ламанша, а сега бе пратен на доизживяване по тукашните маларични брегове.