Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Обясних им, че имаме уреден курс за следващата нощ, а те ме попитаха докъде и какъв ще бъде товарът. И това бе всичко — уточнихме подробностите без никакви спорове.
— Време е да тръгваме — реши накрая Анджело. — Отивам да взема Джудит от вечерното училище.
Прибрахме се на брега с надуваемата лодка. До стария ми пикап, паркиран край складовете за ананаси, беше спрял полицейски ландроувър и щом се приближихме, от него изскочи младият полицай Уоли. Той поздрави чичо си, а после се обърна към мен:
— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, мистър Хари, но инспектор Дейли иска да ви види в крепостта. Каза, че е спешно.
— Господи — изръмжах аз. — Може да изчака до сутринта.
— Той каза, че не може, мистър Хари — умолително изрече Уоли и аз тръгнах само заради него.
— Добре тогава, ще те следвам с пикапа — но първо трябва да оставим Чъби и Анджело.
Помислих си, че Дейли ще поиска да се пазари за подкупа. Обикновено всичко се уреждаше от Фред Кокър, но предположих, че Дейли е решил да повиши цената на собствената си чест.
Карайки с една ръка и задържайки волана с коляно, когато сменях скоростите със здравата си ръка, аз следвах червените габарити на ландроувъра на Уоли, тресящ се по подвижния мост, и накрая паркирах до него в двора на крепостта.
Внушителните каменни стени са били построени с робски труд в средата на осемнайсети век, а поставените върху широките бастиони дългобойни трийсет и шестфунтови оръдия имаха обсег над протока и входа на пристанището.
Едното от крилата на крепостта се използваше за централната полицейска служба на острова, за затвор и за оръжеен склад, а в останалите крила се помещаваха правителствените учреждения, както и жилищата на президента и на министрите.
Изкачихме стъпалата пред централния вход и Уоли ме поведе през страничната врата по един дълъг коридор, по някакво стълбище надолу, още един коридор и още много каменни стъпала.
Никога не бях идвал тук и ми беше много интересно. Каменните стени навярно бяха с дебелина от двайсет фута и вероятно тук се е помещавал някога барутният погреб. Нямаше да остана изненадан, ако чудовището на Франкенщайн надникнеше в дъното на последния коридор през някоя от дебелите дъбови врати, обшити с як железен обков. Влязохме през една от тях.
Не беше самият Франкенщайн, но негов достоен заместник. Инспектор Дейли ни очакваше с друг от неговите полицаи. Веднага забелязах, че и двамата бяха със запасани пистолети. Стаята беше празна, с изключение на дървената маса и четирите канцеларски стола. Стените бяха каменни и без никаква украса, а подът беше покрит с павета.
Сводестият портал в дъното на стаята водеше към коридора с килиите. Помещението се осветяваше от голи стоватови крушки, закачени на увисналия под гредите на тавана черен електрически кабел. Те хвърляха в ъглите на стаята дебели сенки с неправилна форма.
Върху масата лежеше моята карабина „ФН“. Зяпнах я с недоумение.
Уоли притвори дъбовата врата зад гърба ми.
— Мистър Флечър, оръжието ваше ли е?
— Много добре знаеш, че е мое — ядосано отвърнах аз. — Но какво, по дяволите, си замислил, Дейли?
— Харолд Делвил Флечър, арестувам ви за незаконно притежаване на огнестрелно оръжие от категория „А“, а именно: нерегистрирана автоматична карабина, система „Фабрик Насионал“, сериен номер 4163215.
— Ти не си наред — реших аз и се изсмях. Но той не се зарадва на смеха ми. Тънките устнички под мустаците му се свиха като на нацупено дете и той кимна на подчинените си. Те очевидно бяха предупредени, защото излязоха през дъбовата врата.
Чух ги да пускат резетата, а Дейли и аз останахме насаме. Той бе застанал доста далеч от мен в дъното на стаята, а капакът на кобура му не беше закопчан.
— Знае ли негово превъзходителство за всичко това, Дейли? — все още усмихвайки се, попитах аз.
— Негово превъзходителство замина от Сейнт Мери днес следобед в четири часа, за да участва в конференцията на държавните глави на страните от Британската общност на нациите. Ще се върне чак след две седмици.
Усмивката ми угасна. Знаех, че казва истината, а той допълни:
— А междувременно аз имам достатъчно основания да вярвам, че сигурността на държавата е в опасност.
Сега вече той се усмихваше, потайно и без да показва зъбите си.
— Но преди да продължа нататък, искам да те уверя, че никак не се шегувам.
— Вярвам ти — отвърнах аз.
— Имам на разположение две седмици, през които ти ще бъдеш съвсем сам тук, Флечър. Стените са доста дебели, така че можеш да викаш, колкото си искаш.