Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Решителният миг в оздравителния процес настъпи на шестия ден. Сестра Мей ме миеше в леглото с леген сапунена вода и с хавлиена кърпа и именно тогава доказах по неоспорим начин, че съм се оправил напълно. Макар и да зная, че съм много надарен, аз самият останах изненадан от мъжествеността си, а сестра Мей бе толкова впечатлена, че гласът й премина в дрезгав тих шепот.
— Мили Боже! — възхитено рече тя. — Ама вие наистина сте си възвърнали силите.
— Сестра Мей, смятате ли, че трябва да го оставим така бездеен? — попитах аз, а тя енергично завъртя глава.
Оттогава насетне аз започнах да гледам по-оптимистично на нещата в живота ми и никак не се изненадах, че мисълта за увитата в платнището тайна край остров Голямата чайка все по-често не ме оставяше на мира. Усещах, че въпреки твърдото си решение започвам да се колебая.
„Само ще хвърля един поглед, — казвах си аз. — Когато се убедя, че нещата са се успокоили.“
Вече ми разрешаваха да ставам от леглото за по няколко часа, а аз нямах никакво търпение да ме изпишат по-бързо. Дори и преданите усилия на сестра Мей не успяваха да притъпят силата на кипящата ми енергия. Макнаб бе истински изненадан.
— Раните ти заздравяват добре, драги ми Хари. Ако всичко върви така — още седмица и те изписвам.
— Цяла седмица, по дяволите! — решително викнах аз. След седем дни щях да правя курса на черно. Кокър не бе срещнал никакви трудности при уреждането му — а аз бях без пукната пара. Курсът ми беше страшно необходим.
Хората от екипажа ми ме навестяваха всяка вечер и ме осведомяваха за напредъка в ремонта на „Танцуващата“. Анджело дойде една вечер по-рано от обикновено, облечен в ухажорските си одежди — каубойските ботуши и всичко останало, но бе странно мълчалив, а и не бе сам.
Момичето с него бе младата учителка в детската градина към държавното училище до крепостта. Познавах я дотолкова, колкото да си разменяме усмивки при среща на улицата. Мисис Еди беше ми говорила веднъж за нея.
— Добро момиче е тая Джудит. Не е вятърничава и флиртаджийка като някои други. На кого ли ще му излезе късметът да я вземе за съпруга.
Тя беше и хубава, висока и с гъвкава снага, облечена спретнато и умерено. Поздрави ме срамежливо:
— Здравейте, мистър Хари.
— Здравейте, Джудит. Много се радвам, че дойдохте да ме видите — казах аз и вдигнах очи към Анджело, но не можех да прикрия усмивката си. Той избягваше погледа ми и докато се чудеше как да започне, се изчерви.
— Ние с Джудит решихме да се оженим — най-сетне продума той. — Искахме да знаеш, шефе.
— Мислите ли, че ще можете да го държите изкъсо, Джудит? — весело се засмях аз.
— Почакайте и ще видите — рече тя с такъв блясък в черните си очи, че въпросът ми стана излишен.
— Чудесно — аз ще държа приветствената реч на сватбата ви — обещах им аз. — Ще позволявате ли на Анджело да плава с мен?
— Изобщо няма да го спра — увери ме тя. — Работата му при вас е добра.
Постояха още час и когато си тръгнаха, усетих, че леко им завиждам. Сигурно е хубаво да имаш някой до себе си — да не си съвсем сам. Реших, че ако някой ден намеря подходящото момиче, може би и аз ще се опитам. После отхвърлих подобна мисъл, надявайки отново бронята си. Жени колкото щеш — но няма никаква гаранция, че ще избереш най-подходящата.
Макнаб ме изписа два дни по-рано. Дрехите висяха на кокалестата ми снага, бях отслабнал с почти дванайсет килограма, а загарът от слънцето бе избледнял до мръсножълто — кафяв цвят, под очите ми имаше големи тъмни сенки и все още се чувствах немощен като бебе. Ръката ми висеше на превръзка през рамото, а раните все още бяха отворени, но можех да се обличам сам.
Анджело дойде с пикапа до болницата и ме чакаше, докато си вземах довиждане на стъпалата със сестра Мей.
— Радвам се, че се запознахме, мистър Хари.
— Ела някой ден в хижата ми. Ще изпека на скарата омари и ще пийнем малко винце.
— Договорът ми свършва следващата седмица. Прибирам се у дома в Англия.
— Е, тогава бъди щастлива — пожелах й аз.
Анджело ме закара до Адмиралтейския кей и двамата с Чъби прекарахме цял час в проверка на извършените поправки по яхтата.
Палубите бяха боядисани в снежнобяло и бяха подменили всичките дървени прегради в каютата, като дърводелската работа бе толкова изпипана, че даже и аз не можах да открия някакви пропуски.
Изкарахме „Танцуващата“ към протока и стигнахме чак до Овчия хълм, а на мен ми беше приятно, че тя отново се плъзга леко и че чувам под краката си тихото боботене на машините. Върнахме се обратно по здрач, пуснахме котва и седнахме на мостика в тъмното да пийнем по бира и да си поговорим.