Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Зад него се разнася някакъв глас — противен, носов глас, който го кара да подскочи.
— Ще бъдеш ли мил с мен, господарю?
Уилям се обръща рязко. Дребна уличница с безцветна коса — поне четиридесетгодишна, ако не и повече — изпълзява от сенките пред него, увита в нещо, което прилича на стара покривка за маса. Какво, по дяволите, прави тя в тази част на града, толкова близо до дворците и най-изисканите хотели?
Загубил дар слово от отвращение, Уилям отстъпва назад. Четири бързи крачки са достатъчни, за да се озове отново под слънчевите лъчи. Пот е избила под току-що сресаните му коси, и противно на всякаква логика той е убеден, че къдриците му ще отскочат нагоре и шапката му ще изхвърчи като тапа от шампанско.
Само след няколко минути, близо до Трафалгар Скуеър, Уилям минава покрай една сладкарница. Хрумва му, че може да си позволи едно дребно удоволствие.
Разбира се, това, което би било редно да стори, ако иска да обядва, е да продължи към „Албион“, „Лондон“ или „Уелингтън“ — на тези места със сигурност ще срещне повечето от някогашните си съученици, които вече палят първата си пура за деня — разбира се, ако не спят още в прегръдките на любовниците си. Но Уилям няма желание да посещава нито едно от тези заведения. От друга страна, ако застане да яде сладкиш насред Трафалгар Скуеър, рискува да го види някой важен познат и да го презре навеки.
Ах, къде отидоха безгрижните студентски години! Нима само дванайсет години са изминали от времето, когато вършеше всякакви безобразия в компанията на развеселени, безстрашни приятели, без това да застрашава по какъвто и да било начин общественото му положение? Нима тогава не ходеше по всякакви кръчми, включително и такива, където се събират работници и бедняци, където няма разграничения между класите, и не се напиваше до безсъзнание редом със старите, беззъби вещици и алкохолиците? Нали тогава си купуваше стриди от уличните сергии и ги гълташе направо на улицата, без всякакви задръжки? Нали намигаше закачливо на разхождащите се дами, само и само за да ги скандализира? Нали пееше възмутителни песни със силния си, плътен баритон, по-високо от всички свои приятели, докато танцуваше гологлав по парапета на моста „Уотърлу“?
Та той още помнеше тази песен и можеше да я изпее и сега!
Когато влиза в сладкарницата, всички посетители наострят уши.
— Да, ето тази, ако обичате — мънка той под нос. Ще рискува, да, ще рискува (да изяде пастата, не да изпее песента), пък каквото ще да става! Ще го стори, дори само в памет на това, което е бил някога!
И тъй, Уилям изнася своята шоколадова паста с череши навън, на площада. Държи я внимателно и притеснено. Долната част на тялото му реагира със закъснение на предложенията на дрипавата уличница и тъй като отдавна я е изгубил от очи, той оглежда три момичета, явно французойки, които подскачат сред гълъбите.
— Moi aussi! Moi aussi!4 — пищят и трите възторжено. Наблизо се е разположил фотограф, който се преструва, че снима и нещо друго, освен момичетата. Те са хубавки, роклите им са хубавки, движат се грациозно, но Уилям не е в състояние да им отдели дължимото внимание. Вместо това потъва в мрачни размисли за снимката, която му бе направена само преди седмица, точно преди да подстриже дългите си къдрици. Последната снимка, тъй да се каже, на стария (по-точно на младия) Уилям Ракъм.
Снимката вече е скрита в едно чекмедже на скрина у дома, сякаш е порнографска. Но образът се е врязал ясно в съзнанието му — на тази снимка все още е смел и красив възпитаник на Кеймбридж — образован и наперен, а жилетката му е жълта като канарче — цвят, който дори екстравагантните господа от новото поколение биха се поколебали да носят. Дори изражението на лицето му е реликва от миналото — защото и то вече е излязло от употреба; изражение, придобито в колежа „Даунинг“, което попари надеждите на баща му — добросърдечно презрение към сивото ежедневие.
Чудеше се как да обясни на фотографа защо му е да се снима в тези старомодни дрехи — че снимката е замислена като… (как да се изрази?) ретроспективно запечатване на историята, връщане към миналото. Оказа се, че не е имало защо да се притеснява — стените на ателието бяха покрити със снимки на поувехнали дебютантки, натъпкани в тоалетите на някогашния си светски триумф, шкембести господа, опънали до пръсване военните униформи от времето, когато са били стройни офицери, и какви ли не още възкресени мечти.
4
Moi aussi! Moi aussi! (фр.) — И мен, и мен! — Бел.прев.