Скитница
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Скитница». Краткое содержание книги:
— Но ти си на седемнадесет, Мелани. А аз съм на двадесет и шест.
— И какво значение има това?
Не отговаря. Ръцете му бавно галят моите, и като че ли рисуват по тях с огън.
— Ти май, че ме занасяш — отдръпвам се назад, за да видя лицето му. — Притесняваш се за някакви условност, когато нашият свят вече е свършил?
Той шумно преглъща преди да отговори.
— За повечето условности си има причини, Мел. Ще се почувствам като някакъв лош човек, ако се възползвам. Ти си много млада.
— Вече никой не е млад. Всеки, който е успял да оцелее толкова дълго, е направо стар.
Той се усмихва с крайчеца на устните си.
— Може би си права. Обаче това е нещо, за което не трябва да избързваме.
— И за какво да чакаме? — настоявам аз.
Той дълго се колебае, мисли.
— Ами, една от причините е, че има някои… въпроси от практическо естество, за които трябва да помислим.
Питам се дали просто не се опитва да отклони темата, за да печели време. Така ми изглежда. Повдигам вежда. Не мога да повярвам, че разговорът поема такава посока. Ако наистина ме желае, това е безсмислено.
— Виж какво — започва да обяснява Джаред, колебае се. Под бронзовия загар на кожата му като че ли се кани да се изчерви. — Когато подготвях това място, не съм мислил много за вероятността, че мога да имам… гости. Искам да кажа, че… — Изрече останалото на един дъх: — Контролът върху раждаемостта беше последното нещо, за което съм мислил.
— О! — казвам аз и усещам, че се намръщвам.
Усмивката е изчезнала от лицето му и за част от секундата съзирам там да се мярка гняв, какъвто не съм виждала преди. От това изглежда някак опасен, както не съм предполагала.
— Това не е свят, в който бих искал да имам дете.
Когато осъзнах какво ми казва, се свих при мисълта за едно малко, невинно бебе, което отваря очи в това място. Достатъчно зле е да наблюдавам очите на Джейми, да знам какво ще му донесе този живот, дори и при най-доброто стечение на обстоятелствата.
Изведнъж Джаред отново си е същият. По кожата около очите му се появяват ситни бръчици.
— Освен това разполагаме с много време да… помислим по въпроса. — Подозирам го, че пак се опитва да печели време. — Даваш ли си сметка колко малко време сме били заедно до този момент? Откакто се намерихме, са изминали едва четири седмици.
Това направо ме смайва.
— Не може да бъде.
— Двадесет и девет дни. Броя ги.
Мислено се връщам назад. Не е възможно да са изминали само двадесет и девет дни, откакто Джаред промени живота ни. Струва ми се, че двамата с Джейми сме били заедно с него през цялото време, откакто сме сами. Две или може би три години.
— Имаме време — повтаря отново той.
Внезапно ме обзема паника от някакво тревожно предчувствие, което дълго време не ми позволява да проговоря. Той с безпокойство наблюдава промяната, изписана на лицето ми.
— Не можеш да знаеш това. — Предишното отчаяние, което беше намаляло, когато той ме намери, ме шибна като камшик. — Не можеш да знаеш с колко време разполагаме. Не знаеш дали можем да разчитаме на месеци, на дни или на часове.
Джаред сърдечно се засмива и докосва с устни намръщеното ми чело, точно там, където се събират веждите ми.
— Не се безпокой, Мел. Чудесата не стават по този начин. Никога няма да те загубя. Никога няма да ти позволя да ме напуснеш.
Тя ме върна към настоящето — към тясната лента на магистралата, която се виеше през пустошта на Аризона, изгаряща под яростното обедно слънце. Загледах се в празното пространство пред мен и усетих празнотата вътре в себе си.
Мислите й едва чуто прозвучаха в главата ми: Не знаеш колко време ти остава.
Сълзите, с които плачех, бяха и на двете.
Глава 9
Разкритието
Преминах бързо през кръстовище И–10, когато слънцето остана зад мен. Не успях да видя много, като се изключат белите и жълтите линии върху пътната настилка и от време на време по някоя голяма зелена стрелка, която ми сочеше да продължавам да се движа на изток. Сега вече бързах. Въпреки, че не бях съвсем наясно защо. Предположих, че е за да се измъкна от всичко това — от болката, от тъгата, от мъката по загубената, безнадеждна любов. Дали това означаваше и желание да се измъкна от това тяло? Не ми идваше наум друг отговор. Все пак щях да задам въпросите си на Лечителя, но имах чувството, че решението вече е взето. Скокла. Пъзла. Прехвърлях думите в главата си и се опитвах да се примиря с тях.