Скитница
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Скитница». Краткое содержание книги:
Надничам в малката, тясна стая. Дюшекът е само на сантиметри от грубите каменни стени от двете страни.
Изпълва ме силно радостно чувство, когато виждам Джейми да спи в истинско легло с глава, положена върху мека възглавница. Дългите му ръце и крака оставят твърде малко място за мен. В действителност е много по-едър, отколкото си го представям във въображението си. Вече е почти на десет и скоро изобщо няма да е дете. Само че за мен винаги ще си остане такова.
Джейми диша равномерно, отпуснат в здрав сън. В сънищата му няма страх, поне за момента.
Затварям безшумно вратата и се връщам при малката кушетка, където ме чака Джаред.
— Благодаря ти — шепна аз, макар да знам, че дори да извикам думите, сега Джейми няма да се събуди. — Чувствам се неудобно. Тази кушетка е твърде къса за теб. Може би ще е по-добре да легнеш на леглото при Джейми.
Джаред се засмива.
— Мел, та ти си само с няколко сантиметра по-ниска от мен. Наспи се поне веднъж хубаво. Когато изляза следващия път, ще открадна някое походно легло или нещо подобно.
Това не ми харесва по много причини. Скоро ли ще тръгне? Ще ни вземе ли със себе си? За постоянно ли ни отстъпва тази стая?
Слага ръце на раменете ми и ме притиска до себе си. Аз леко се отдръпвам, въпреки че топлината от докосването ме кара отново да изпитам болка в сърцето.
— Защо се намръщи? — пита той.
— Ти кога ще… кога ще трябва отново да тръгнем?
Свива рамене.
— По пътя насам събрахме достатъчно, за да изкараме няколко месеца. Мога да направя няколко кратки набега, ако искаш да се задържим известно време на едно място. Сигурен съм, че си се уморила да бягаш.
— Да, така е, съгласна съм. — Поемам дълбоко въздух, за да добия кураж. — Но ако тръгнеш, и аз ще тръгна.
Той ме притиска по-силно до себе си.
— Признавам, че предпочитам да е така. Мисълта да се разделя с теб… — Той тихо се засмива. — Няма ли да прозвучи малко налудничаво, ако кажа, че по-скоро бих предпочел да умра? Твърде мелодраматично, нали?
— Не, знам какво имаш предвид.
Той сигурно се чувства по същия начин като мен. Щеше ли да каже тези думи, ако ме приемаше просто като още един човек, а не като жена? Давам си сметка, че за пръв път сме напълно сами от нощта, в която се срещнахме — за пръв път имаше врата, която да се затваря между спящия Джейми и нас двамата. Много нощи наред лежахме будни, разговаряхме шепнешком, разказвахме си историите си — и хубавите, и ужасните, но главата на Джейми беше винаги върху скута ми. Тази затворена врата ме кара да дишам по-учестено.
— Мисля, че още не е нужно да търсиш походно легло.
Усещам, че ме гледа въпросително, но не смея да срещна погледа му. Чувствам се неловко, но вече е твърде късно. Думите са казани.
— Ще останем тук, докато свърши храната, не се безпокой. Спал съм на по-неудобни неща от тази кушетка.
— Нямам това предвид — казвам аз и продължавам да гледам надолу.
— Ти ще легнеш на леглото, Мел. Няма да отстъпя.
— И това нямам предвид — произнасям почти шепнешком аз. — Исках да кажа, че кушетката е достатъчно голяма за Джейми, а и той няма да порасне толкова бързо. Мога да спя на леглото с… теб.
Настъпва мълчание. Иска ми се да вдигна очи, да видя израза на лицето му, но съм твърде объркана. Ами ако това му е противно? Как ще го понеса? Дали няма да ме изгони?
Топлите му, мазолести пръсти повдигат брадичката ми. Сърцето ми тупти, когато очите ни се срещат.
— Мел, аз… — за разлика от друг път лицето му не е усмихнато.
Опитвам се да извърна очи, но той държи брадичката ми така, че не мога да отклоня погледа си от неговия. Не усеща ли огъня, който гори между неговото тяло и моето? Само аз ли се чувствам така? Как е възможно да съм само аз? Усещам го като някакво плоско слънце между нас — притиснато като цвете между страниците на дебела книга, то изгаря хартията. По друг начин ли го усеща той? Като нещо неприятно?