Скитница
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Скитница». Краткое содержание книги:
Топли пръсти галят лицето ми от слепоочията до брадичката и изгарят кожата ми като с огън.
— Приличаш на скрила се между дърветата горска нимфа — прошепва той в ухото ми — на една от тях. Толкова си хубава, че сякаш си дошла от приказките.
— Около бунгалото трябва да засадим още дървета.
Той се смее и звукът от смеха му ме кара да притворя очи и също да се усмихна.
— Не непременно — казва той. — Ти винаги изглеждаш по този начин.
— Заяви последният мъж на Земята на последната жена на Земята в навечерието на тяхната раздяла.
Докато говоря, усмивката ми изчезва. Днес усмивките не могат да траят дълго. Той въздъхва. Чувствам дъха му върху бузата си, топъл в сравнение със студения горски въздух.
— Този намек може би няма да се хареса на Джейми.
— Той е още момче. Моля те, моля те, пази го.
— Предлагам ти сделка — казва Джаред. — Ти пази себе си, а аз ще направя всичко, което е по силите ми. Иначе няма да се споразумеем.
Той просто се шегува, но на мен не ми е до шеги. След като веднъж се разделим, вече няма да има никакви гаранции.
— Независимо какво ще се случи — настоявам аз.
— Нищо няма да се случи. Не се тревожи. — Думите са почти безсмислени. Напразно усилие. Но си струва да чуя гласа му, независимо какво казва.
— Добре.
Обръща ме към себе си и аз полагам глава на гърдите му. Не знам с какво да сравня миризмата му. Тя си е негова, така неповторима, като миризмата на хвойната или на дъжда в пустинята.
— Двамата с теб няма да се изгубим — обещава той. — Отново ще те намеря. — За Джаред беше трудно да остава сериозен повече от една-две секунди. — Независимо колко добре си се скрила. Аз съм ненадминат следотърсач.
— Ще ми дадеш ли десет секунди преднина?
— Със затворени очи.
— Започвай да броиш — казвам тихо, като се опитвам да скрия, че гърлото ми се дави от сълзи.
— Не се страхувай. Ще се справиш. Ти си силна, бърза и съобразителна. — Опитва се да убеди и себе си, че е така.
Защо го напускам? Много малко вероятно е Шарън да е все още човек. Но когато видях лицето й по новините, бях толкова сигурна, че все още е.
Беше обикновен набег, един от хилядите. Както обикновено, когато се чувствахме напълно изолирани и в безопасност, пускахме телевизора, докато почиствахме килера и хладилника. Само колкото да видим прогнозата за времето. Нямаше много за гледане в убийствено скучните съобщения, че всичко е наред, които трябваше да минат за новини при паразитите. Вниманието ми беше привлечено от косата — припламване в ярко, почти розовочервено, което бях виждала само у един човек.
Още си представям изражението на лицето й, когато тя погледна с крайчеца на окото си към камерата. То казваше: Опитвам се да съм невидима, не ме виждате. Полагаше големи усилия да не бърза и да не привлича внимание. Отчаяно се опитваше да се слее с обкръжаващата я среда. Никой крадец на тела не изпитваше нужда да го прави.
Какво прави Шарън в огромен град като Чикаго, след като все още е човек? Има ли и други? Да се опитам да я намеря не е просто въпрос на избор. Ако там има и други хора, трябва да ги открием.
И трябва да отида сама. Шарън ще бяга от всеки друг, освен от мен. Е, тя ще бяга и от мен, но може би все пак ще поспре достатъчно дълго, за да ми даде възможност да й обясня. Сигурна съм, че знам скривалището й.
— А ти? — питам го с разтреперан глас аз. Не съм сигурна, че ще мога физически да понеса това сбогуване. — Ще бъдеш ли в безопасност?
— Нито небето, нито адът са в състояние да ме разделят с теб, Мелани.
Без да ми даде възможност да си поема дъх или да изтрия отново бликналите сълзи, тя ми подхвърля друг спомен.
Джейми се е сгушил на кравай под ръката ми. Тази поза вече не му е така удобна, както преди. Трябва да се прегъне на две и да свие под остър ъгъл дългите си крайници. Мускулите на ръцете му започват да се втвърдяват, но в този момент той все още е дете, треперещо и почти уплашено.