Скитница
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Скитница». Краткое содержание книги:
В спомените си тя живееше в някакво по-щастливо място и като че ли се сбогуваше с него. Беше място, което никога преди не ми беше позволявала да видя.
Беше бунгало, импровизирано жилище, сгушено в една падина, оградена със стени от червен пясъчник, в опасна близост до водите на буен поток. Необичайно място за живеене, далеч от всякакъв път или пътека, направено грубо, без каквито и да било модерни технически удобства. Тя си спомни как се беше смяла на мивката, в която водата трябваше да се изпомпва от земята.
— По-добра е от тръбите — казва Джаред и сбърчва още повече вежди. Изглежда, че смехът ми го безпокои. Дали не се страхува, че не я харесвам? — В помпата няма нищо за проследяване, никакво доказателство, че сме тук.
— Чудесна е — бързам да кажа аз. — Като в някой стар филм. Няма грешка.
Усмивката, която никога не изчезва напълно от лицето му — усмихва се дори и насън, — става по-широка.
— Във филмите не ти показват най-лошите неща. Хайде, ела да видиш къде е клозетът.
Чувам смеха на Джейми да отеква в тесния каньон, докато тича пред нас. Черната му коса подскача заедно с тялото. Сега това слабо момче със загоряла от слънцето кожа подскача непрекъснато. Не си бях давала сметка каква тежест могат да носят тези тесни рамене. В присъствието на Джаред той е направо весел. Напрегнатото му изражение изчезва, заменено от усмивки. И двамата сме по-издръжливи, отколкото предполагах.
— Кой построи това място?
— Баща ми и по-големите ми братя. Аз помагах или по-скоро им пречех. Баща ми обичаше да се маха от всичко. И не държеше много на удобствата. Така и не си направи труда да провери чия всъщност е земята, да поиска разрешение за строеж или да изпълни някоя друга досадна формалност. — Джаред се засмива и отмята глава назад. Слънчевите лъчи танцуват по русите кичури на косата му. — Официално това място не съществува. Удобно, нали? — Без да се замисля, протяга ръка и хваща ръката ми.
Кожата ми пламва там, където докосва неговата. Усещането е повече от чудесно, но ме кара да почувствам странна болка в гърдите. Непрекъснато ме докосва по този начин, като че ли постоянно има нужда да се уверява, че съм тук. Разбира ли какво ме кара да изпитвам от това най-обикновено притискане на моята ръка в неговата топла длан? Или просто е щастлив, че вече не е сам?
Той клати ръцете ни, докато вървим през малка горичка от канадски тополи, техните зелени листа така ярко се открояват на фона на червеното, че играят номера на зрението ми и ми пречат да фокусирам. Той се чувства щастлив тук, по-щастлив, отколкото на всяко друго място. Аз също съм щастлива. Чувството все още ми е непознато.
Не ме е целувал от онази първа нощ, когато изкрещях, след като открих белега на врата му. Не иска ли вече отново да ме целува? Трябва ли аз да го целуна? Ами ако не му е приятно?
Поглежда ме и се усмихва, а бръчиците около очите се превръщат в ситни мрежички. Чудя се дали е толкова красив, колкото си мисля, или това просто се дължи на факта, че е единственият останал човек в целия свят, освен Джейми и мен. Не, едва ли е така. Наистина е красив.
— За какво мислиш, Мел? — пита Джаред. — Като че ли си съсредоточена върху нещо много важно — казва през смях той.
Свивам рамене, а стомахът ми пулсира.
— Тук е хубаво.
Той се оглежда наоколо.
— Да, у дома е винаги хубаво, нали?
— Дом — повтарям тихо аз. — Дом.
— Той е и твой дом, ако го искаш.
— Искам го. — Струва ми се, че всеки километър, който съм извървяла през изминалите три години, е водел към това място. Не искам никога да го напусна, макар да знам, че ще трябва. Храната не расте по дърветата. Или поне не в пустинята.
Той стиска ръката ми, а сърцето ми се блъска в гърдите. Това удоволствие е също като болка.
Изпитвах някакво смътно усещане, докато Мелани продължаваше да се рови в спомените си и мислите й да подскачат насам-натам през целия горещ ден и още дълги часове, след като слънцето се беше скрило зад червените стени на каньона. Гледах напред като хипнотизирана от проточилия се пред мен безкраен път, а хилавите храсти прелитаха покрай колата с вцепеняващо мозъка еднообразие.