Скитница
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Скитница». Краткое содержание книги:
След миг извръща глава. Точно той отмества погледа си, но продължава да стиска брадичката ми. Произнася думите тихо:
— Не ми дължиш това, Мелани. Не ми дължиш каквото и да било.
Преглъщам с мъка.
— Не казвам… Нямах предвид, че се чувствам задължена. А и ти… не трябва да изпитваш подобно нещо. Забрави какво съм казала.
— Няма начин, Мел.
Той въздъхва и на мен ми се иска да изчезна. Да се откажа — да предам мозъка си на нашествениците, ако това е нужно, за да изтрия този огромен гаф от паметта си. Да изтъргувам бъдещето си, за да изтрия последните две минути от миналото си. Готова съм да направя всичко за това.
Джаред поема дълбоко въздух. Заглежда се в пода с премрежени очи и стиснати зъби.
— Мел, не е нужно да стане така. Само защото сме заедно, само защото сме последните мъж и жена на Земята… — Не му достигат думи — нещо, на което никога преди не съм ставала свидетел. — Това не означава, че трябва да направиш нещо, което не искаш. Не съм човек, който би очаквал… Не си длъжна да…
Изглежда толкова разстроен, продължава да гледа намръщен встрани и без да се усетя, започвам да говоря, макар да знам, че е грешка още преди да съм започнала.
— Нямах това предвид — смотолевям аз. — Не казвам, че се чувствам задължена и не мисля, че си такъв човек. Не. Разбира се, че не. Причината е, че…
Че го обичам. Стискам зъби, преди да се унижа още повече. Готова съм веднага да си отхапя езика, преди той да развали всичко.
— Причината е, че какво…? — пита той.
Опитвам се да тръсна глава, но Джаред продължава да държи здраво брадичката ми между пръстите си.
— Мел?
Отскубвам се от хватката му и яростно тръскам глава.
Той се навежда по-близо до мен и сега лицето му изведнъж се променя. В израза на лицето му се чете някакъв нов вътрешен конфликт, който ми е непонятен, но макар да не го разбирам напълно, той заличава усещането че съм отхвърлена, от което очите ми започват да ме смъдят.
— Ще ми кажеш ли? Моля те? — прошепва той. Усещам дъха му върху бузата си и в продължение на няколко секунди изобщо не мога да разсъждавам.
Очите му ме карат да забравя, че съм се унижила, че искам никога повече да не проговоря.
— Ако трябва да избера някого, с когото да остана на някоя ненаселена планета, това ще бъдеш ти — прошепвам аз. Слънцето между нас пари още по-силно. — Искам да съм с теб завинаги. И то не само да… не само да разговарям. Когато ме докоснеш… — Осмелявам се да прекарам леко пръсти по топлата кожа на ръката му и сега усещам пламъци по върховете им. Ръката му здраво ме обгръща. И той ли чувства огъня? — Не искам да спираш. — Искам да бъда по-конкретна, но не мога да намеря думите. Така е добре. Достатъчно зле е, че признах толкова много от моя страна — Ако не го чувстваш по същия начин, мога да те разбера. Може би за теб не е същото. Всичко ще е наред. — Лъжи.
— О, Мел — въздъхва той в ухото ми и извръща лицето ми към неговото.
Устните му са още по-горещи отпреди, направо ме изгарят. Не знам какво правя, но това изглежда вече няма значение. Ръцете му са в косата ми, а сърцето ми като че ли всеки миг ще се пръсне. Не мога да дишам. Не искам да дишам.
Обаче устните му се преместват към ухото ми и той ме хваща за лицето с ръце, когато се опитвам отново да намеря неговите.
— Мелани, когато те намерих, стана чудо, дори повече от чудо. Ако в този момент ми бяха предложили да избирам между това да върна отново предишния свят или да те имам, нямаше да мога да се откажа от теб. Нямаше да спася живота на пет милиарда души.
— Това е лошо.
— Много лошо, но много вярно.
— Джаред. — Поемам въздух и отново се опитвам да намеря устните му. Той се отдръпва и ме поглежда така, като че ли иска да каже нещо. Какво още може да има?
— Но…
— Но? — Как може да има „но“ в този момент? Какво може да последва след всичкия този огън, което да започва с но?