Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
приоритети.
- Мой ред е. Какво е станало с теб?
Навсякъде, където се виждаше кожата на огненокосата тийнейджърка, имаше синини. Ръцете u бяха особено зле. Два пръста бяха шинирани. Едното око беше черно-синьо, подуто и почти затворено. Устната u беше разбита, а двете бузи носеха жълтеникаво-лилавите цветове на оздравяващи контузии.
Тя се огледа нервно.
Стегнах се моментално.
- Какво? Идва ли някой?
- Вече не знаеш - промърмори тя и отново се огледа. Залата беше празна, но тя сниши глас. - Опитвам се да вляза в Забранените библиотеки. Не се получава добре.
- Като правиш какво? Връхлиташ вратите на висока скорост?
Тя сви рамене.
- Нещо такова. Предимно падам. Нищо особено.
- За мен е. Не мисля, че супероздравяването е една от способностите ти. Опитай се да бъдеш по-внимателна към себе си, става ли?
Тя ме изгледа бързо и стреснато.
- Добре, Мак.
За толкова дълго време ли я бяха зарязали всички, че една проста проява на загриженост за здравето u я стряскаше?
- Наистина. Спри да се удряш, освен ако не е абсолютно необходимо!
- Слушам и изпълнявам, Биг Мак! - тя ме дари с вбесяващо ухилване.
Биг Мак. Беше като юмрук в сърцето ми. Алина ме беше наричала Бебе Мак. Понякога Джуниър. Аз я наричах Биг Мак. Беше шега между нас.
- Защо ме нарече така?
- Филми. Американски неща. „МакДоналдс". Знаеш.
- Не ме наричай Биг Мак и аз няма да те наричам... Даниел -предположих, а и по моменталното u кисело изражение, което доби, разбрах, че съм права. - Става ли?
- Става.
- Къде е копието ми?
Тя отново се скова, отново се огледа наоколо и сниши глас още повече.
- Не знам - каза тя тихо. - Но го взехме онзи ден в църквата. Кат го донесе. Не е виждано оттогава. Мислех, че тя ще въоръжи някоя от нас с него. Не е.
Устните ми изтъняха. Знаех защо. Самата Роуина го носеше.
- И аз така мисля - каза Дани и аз я изгледах рязко. - Не, просто знам какво мислиш. По това си приличаме. Виждаме нещата, каквито са, не както някои искат да вярваме, че са, или какви ние искаме да са.
- Къде е старата вещица?
Дани ме изгледа намръщено.
- Точно сега ли?
Кимнах.
- Зад теб.
Девет
Завъртях се шеметно, приготвяйки оръжието си. И там ме очакваше моят най-голям, най-объркващ шок за деня. Далеч по-шокиращ от разширяващите се Мрачни зони, небесни битки и Междудименсионни приказни дупки.
Там стоеше Роуина, нагиздена с одеждите на Велика повелителка (робата на ордена, който е бил създаден с ясната цел да лови и убива Фае), ръка в ръка с Фае. Фае, което тъкмо я беше Пресяло зад мен.
Нищо чудно, че Дани се оглеждаше нервно.
И нищо чудно, че В'лане знаеше, че копието ми е в манастира.
Той беше в манастира.
Съвсем удобно с Роуина. Очевидно пресяващ я наоколо.
Свалих оръжието си и се взрях във В'лане.
- Това шега ли е? Мислиш ли, че е смешно? Защо просто не ме Преся тук, ако си идвал насам?
Носът на Роуина би могъл да сочи повече към небето само ако тя лежеше по гръб.
- Копието вече не е твое притежание, както и този Фае принц. Той видя светлината, която ти не успяваш. Той помага на всички шийте зрящи сега, не само на една.
О, нима? Ще видим това. И копието, и принца.
- Говорех на В'лане, старице, не на теб.
- Той не отговаря пред теб.
- Нима? - засмях се. - Смяташ, че отговаря пред теб? - само глупак би помислил, че един Фае принц отговаря пред някого. Особено когато някой има нужда от него.
- Да не се биеш за мен, МакКайла? Намирам го за... привлекателно - В'лане отметна златната си глава. - Виждал съм това у хората преди. Нарича се ревност.
- Ако мислиш така, значи имаш проблем с тълкуването на фините човешки емоции. Не се нарича ревност. Нарича се „вбесяваш ме“.
- Притежание.
- Задникът ми.
- Много по-оформен е от последния път, когато го видях. - Тя е тренирала - изкикоти се Дани.
- Нямаш работа да гледаш в него - казах.
- А Баронс има? - температурата в стаята падна рязко.
Дъхът ми излезе на облак пара.
- Не говорим за Баронс - никога нямаше да говорим за Баронс.
- Аз искам да говорим за Баронс - каза Дани.
- Ти избра - каза В'лане студено.
- Не съм избрала нищо. Не бях с ума си. Затова ли е всичко, В'лане? Баронс? Звучиш ревниво. Притежателно.
- Така е - съгласи се Дани.