Тихоокеански водовъртеж

— Хиляда седемстотин двайсет и девет метра, сър.

— Има ли нещо необичайно в това? — попита Боланд.

— Би трябвало да е по-дълбоко — отвърна Пит. — Може ли да погледнем картите на океанското дъно?

— Заповядайте, сър. — Лейтенантът отиде до една широка маса с плот от матово стъкло и включи горното осветление. Разгъна голяма карта и защипа краищата й за ръбовете на масата. — Това е дъното на Северния Тихи океан. За съжаление обаче, картата не е много подробна. Съвсем малко експедиции за изследване на дълбочината са идвали в тази част на света.

Боланд изведнъж прояви възпитание.

— Дърк Пит, да ти представя лейтенант Стенли.

Пит кимна в знак на поздрав.

— Добре, Стенли, нека да видим какво имате — каза той, като се облакъти в края на масата и се вгледа в странните на вид контури, представляващи дъното на Тихи океан. — Къде се намираме?

— Точно тук, майоре. — Стенли отбеляза с малка „човка“ мястото върху картата. — 32°10’север, 151°17’запад.

— Значи сме над фрактурната зона Фулъртън — каза бавно Пит.

— Звучи ми като счупване на кост по време на футболен мач — вметна Боланд, който също се бе надвесил над картата.

— Не, фрактурна зона означава разлом, пукнатина в земната кора. Оттук до калифорнийското крайбрежие има стотици такива.

— Разбирам какво имате предвид под „дълбочина“. Според морската карта дъното наоколо трябва да е на дълбочина над четири хиляди и петстотин метра — и Стенли подчерта най-близката до местоположението им дълбочина.

— Възможно е да се намираме близо до подводен хълм — отбеляза Пит.

— Дъното се издига вляво от нас — поясни Боланд. — Със седемдесет и шест метра в продължение на една миля. В това няма нищо странно. Може да е някой от по-малките подводни хълмове.

Пит поклати глава.

— Само дето нито един такъв не е отбелязан на картата.

— Може би още не е проучен.

— И все пак, ако склонът продължава да се издига, хребетът му трябва да е много далече. Корабът е твой, Пол, но мисля, че е желателно да се направи проучване. Съобщителната капсула от „Старбък“ е изпратена от незнайни хора след изчезването й. Очевидно подводницата лежи на достъпна дълбочина.

Боланд уморено разтърка очите си.

— Звучи логично, но това не може да е единственият неотбелязан на картата подводен хълм в района. Сигурно има най-малко още петдесет такива.

— Не бива да пропуснем дори един от тях.

Лицето на Боланд доби замислен вид. После той се изправи и се обърна към Стенли.

— Лейтенант, програмирайте курс към възвишението. Вкарайте показанията на датчиците в компютъра и поставете щурвала на централизирано управление. Уведомявайте ме за всяка внезапна промяна на дълбочината. Аз ще бъда в каютата си — и отмести поглед към Пит. — Е, тръгваме ли за обещаното питие?

Влекателните въжета на шейната на телевизионната камера и хидроакустичните датчици бяха размотани надолу, системата за централизация на управлението беше включена към компютъра и след десет минути „Марта Ан“ започна бавно да описва широка дъга в посока изток. Бездействащият кърмчия стоеше на вратата на кормилната рубка и пушеше цигара, ръкохватките на кормилното колело се завъртаха бавно наляво-надясно, сякаш задвижвани от невидима ръка. Корабът се врязваше във вълните, а мъжете от екипажа наблюдаваха и проверяваха морето с измервателни уреди с трепкащи стрелки, разноцветни лампички и монитори.