По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Да не би да си очаквал, че ще се зарадвам от тази прогноза?
— Ще бъдат принудени да си намерят по-честни и по-достойни начини за препитание, с изключение на адвокатите може би. А ние ще спестим на данъкоплатците милиони долари, като опростим законите. Но не съм наясно как ще реагират средно заможните прослойки.
Райън позвъни на секретарката да повика Арни. Нуждаеше се От кратка консултация по политическите последици от реализирането на плана на Джордж Уинстън.
— Да, адмирале?
— Нали поискахте да докладвам за групата кораби, придружаващи самолетоносача „Айзенхауер“? — припомни му Джексън, застанал с лист с последните сведения в ръка пред картата, заемаща цялата стена. — Сега са ето тук, скоростта им е доста по-висока от обичайната. — В този миг пейджърът в джоба на куртката му забръмча, адмиралът го извади, погледна номера на търсещия абонат, изписан на миниатюрния дисплей, и учудено повдигна вежди. — Сър, ще позволите ли…
— Разбира се — кимна министър Бретано. Джексън отиде до телефонния апарат в ъгъла и набра пет цифри.
— Говори Джей-Три… какво? Къде са сега? Веднага ги открийте, чувате ли ме, командире? Да, точно така. — Остави слушалката в гнездото. — Обадиха се от Центъра за спътникови наблюдения. Според последните анализи няма и следа от индийския военен флот… по-точно от двата им самолетоносача, заедно с ескортите им.
— Какво може да означава това, адмирале?
Роби се върна при картата на стената и посочи към внушителното синьо петно на океана западно от Индийския полуостров.
— Последните данни от спътниците за този район получихме преди тридесет и шест часа. Ако приемем, че са им били необходими три часа за излизане от пристанищата и за подреждане на бойната формация, то следва, че… ако вдигнат до двадесет възела… умножено по тридесет и три часа, това прави… точно шестстотин и шейсет морски мили или малко над хиляда и четиристотин километра. Това е приблизително половината от разстоянието от индийските пристанища до Сомалия. — Той се обърна. — Господин министър, според последното донесение от базите на индийския флот са отплували в неизвестна посока два самолетоносача, заедно с ескортиращите ги кораби и част от захранващите танкери. Може би в най-скоро време ще излязат и останалите. Нямаме сведения от разузнаването какво може да се крие зад тази загадка. — „Както винаги“, му се искаше да добави.
— Но какво може да е подплашило индийците?
— Тъкмо това е най-тревожното… никой в Пентагона нищо не знае. Ще заповядам да огледат най-подозрителните райони в северната половина на Индийския океан. Може да пренасочим и някой от шпионските спътници. Необходимо е веднага да уведомим Държавния департамент. Може би нашите хора в посолството ни в Делхи ще узнаят нещо повече.
— Надали. При първа възможност ще го съобщя на президента. Нещо друго тревожи ли те?
— Нали техните кораби доскоро бяха на доковете за ремонтни дейности?
— Толкова ли те безпокои фактът, че в момента единствените два самолетоносача в Индийския океан не са от нашата флота?
— Да, сър. „Защо тъкмо сега трябваше да пренасочваме нашия самолетоносач в съвсем друга посока?“ Но министърът на отбраната сигурно също си задаваше този въпрос.
Никой не може да се наслаждава на гледката през илюминаторите по време на полет, ако усеща как болестта го завладява все по-упорито. Дали беше от сандвича, който бе изял на изложбата на компютърна техника в Сан Франциско? Той отдавна пътуваше из страната, за да пласира стоката си, и винаги си носеше най-необходимия запас от лекарства. Нещо като подвижна аптечка за първа помощ. Така че сега глътна две таблетки и реши да се опита да поспи. Ако имаше късмет, при пристигането в Нюарк щеше да се чувства по-добре. Иначе сигурно нямаше да може да се прибере у дома с колата, оставена в паркинга на летището. Отпусна облегалката, загаси лампата и затвори очи.
Време беше. Колите, взети под наем, потеглиха от фермата. Всеки шофьор знаеше маршрута до целта, както и пътя за отстъпление. Не носеха никакви карти, нито пък някакви документи — освен снимките на набелязаните жертви. Може би някой за миг да бе изпитал пристъп на спонтанно угризение, че ще се наложи да похищава малки, невинни деца, но никой с нищо не го показа. Вместо това мълчаливо натовариха оръжието в колите. Всички бяха с костюми и вратовръзки, така че при евентуално засичане с някоя полицейска кола щяха да изглеждат като група добре издокарани солидни мъже, най-вероятно бизнесмени. Тази мисъл им се стори доста забавна. Киноартиста винаги се престараваше по отношение на външния вид, може би защото бе доста суетен. Нали затова му бяха лепнали този прякор?