По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Андреа Прайс проследи пристигането на хокеистите с равнодушен поглед, без да се трогне от внушителните им фигури. Вече се беше нагледала на спортни величия. Дори и най-силните мъже се държаха като изплашени деца след прекрачването на прага на Белия дом. Това, което за нея и колегите й от охраната бе само част от обзавеждането, за външните посетители беше едва ли не светиня. Може би те имаха право, а тя вече бе обръгнала и не можеше да се възхищава от нищо в сградата, в която се решаваха съдбините на нацията. След като работиш продължително време дори и в най-изисканата сграда, постепенно привикваш с всичко наоколо, докато на новодошлите дори и най-малките подробности правят впечатление. Но пък това й помагаше да следи зорко проверката на групата спортисти с помощта на метал-детекторите — след тази задължителна процедура хокеистите пристъпиха плахо във фоайето, очаквайки съобщението от охраната на Овалния кабинет, че проточилата се среща с министъра на финансите е приключила. Спортистите бяха помъкнали със себе си подаръци за президента — както и при предишните подобни срещи в ръцете им стърчаха хокейни стикове, а освен това носеха шайби и плътни вълнени фланелки, специално надписани за всички членове на семейство Райън.
— Отивам да проверя какви ангажименти имаме още за днес с ПЯСЪЧНИК — каза Андреа на Джеф Раман.
— Дон се ядосвал за нещо. Да не би да има нещо ново?
— ФЕХТОВАЧ не е планирал нищо по-специално. Ще остане до късно с Кали Уестън. Ще редактират програмата за публичните му изяви.
— Е, това е добра новина — кимна Раман.
— Говори Прайс — съобщи тя по радиопредавателя. — Отивам за ПЯСЪЧНИК.
— Прието — потвърдиха от командната зала.
Инспектор Пат О’Дей вече пътуваше по шосе No 50. Петъчните следобеди бяха най-приятните — работната седмица вече бе приключила. На съседната седалка бе оставил вратовръзката и сакото, защото отново бе облякъл коженото си яке, а на главата си бе нахлупил старото си бейзболно кепе. Този уикенд го чакаше много къщна работа. Меган щеше да му помага за някои по-лесни неща. Пат не го разбираше напълно — може би се дължеше на инстинктите й, а може би се залавяше с радост за всичко, което той поискаше от нея, само защото много го обичаше. Но всъщност нямаше значение къде се крие обяснението — тя наистина бе голяма помощничка и много го обичаше.
— Бива си я моята дъщеря — радостно се усмихна Пат О’Дей.
Понякога Ръсел се чувстваше като дядо сред внучета — толкова малки бяха неговите питомци. Сега бяха отвън, на площадката, до едно облечени в топли якета. Играеха унесено, личицата им издаваха непонятна за възрастните съсредоточеност. ПЯСЪЧНИК, сякаш за да оправдае кодовото име, измислено от охраната, се ровеше в пясъка заедно с дъщеричката на Пат О’Дей, която доста приличаше на баща си. До тях беше малкият Джъстин — Дон Ръсел не можеше да си обясни как онази досадна скандалжийка е родила такова симпатично момче. Агент Хилтън също бе на площадката и не откъсваше поглед от малчуганите. Странно, но навън агентите се чувстваха по-спокойни. Площадката за игри беше под наблюдението и на допълнителния екип, скрит в къщата оттатък улицата. Третият член на екипа дежуреше вътре до телефона — когато децата се прибираха в сградата, тя винаги се връщаше в задната стая с ТВ-мониторите. Децата я наричаха госпожица Ан.
„Прекалено е открито тук“, за кой ли път си повтори Ръсел. Откъм шосето площадката беше напълно оголена, някой можеше да започне да стреля от прозорците на преминаващ автомобил. Знаеше, че няма много надежда да успее да убеди семейство Райън да изпратят малката Кейти в някоя по-отдалечена детска градина, защото те не отстъпваха от намерението си да възпитават малката си дъщеря в средата на други деца, като всички останали…
Но всичко това беше някакво безумие. Сега всички професионални задължения на агент Ръсел се свеждаха до едно — да следи за хора, които крият враждебни намерения спрямо президента и семейството му, за да успее да ги обезвреди навреме. Защото се срещаха всякакви типове — дори съвсем побъркани. Той специално бе изучавал психологически портрети на такива престъпници, защото бе длъжен да е наясно от какво най-много трябва да се опасява. Опитваше се да се научи да ги разпознава, дори и само по подозрителния блясък в очите, ала така и не се научи да ги разбира. Та нали ставаше дума за деца. Даже и проклетите мафиоти не закачаха децата — Дон беше сигурен в това.