Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Но така ужасно да ги огорчим!
Предпочиташе, значи да огорчи по-скоро нея, отколкото родителите си!
— Добре; пусни ме да си вървя!
Джон стана и се облегна на вратата.
— Може би си права — каза бавно той, — но искам да помисля.
Тя виждаше, че в него бушуват чувства, които се мъчеше да изрази, но не възнамеряваше да му помогне. Мразеше в тоя миг себе си, а почти мразеше и него. Защо трябваше да се бори сама за тяхната любов? Не беше справедливо. Но в тоя миг видя очите му, изпълнени с обожание и безнадеждност.
— Не ме гледай така! Просто не желая да те изгубя, Джон!
— Не можете да ме изгубиш, докато държиш на мен.
— О, мога.
Джон сложи ръце на раменете й.
— Знаете ли нещо, Фльор, което не ми казваш?
Решителният въпрос, от който се страхуваше! Тя го погледна в лицето и отвърна:
— Не.
Пресече всичките си пътища за отстъпление; но какво значение имаше това, ако можеше да го спечели? Той ще й прости. Обви ръце около шията му и го целуна по устата. Спечели! Усети по туптенето на сърцето му до нейното, по затварянето на очите.
— Искам да съм сигурна! Да съм сигурна — прошепна тя. — Обещай!
Джон не отговори. Лицето му бе сковано от безгранично смущение. Най-после каза:
— Все едно да им ударим плесница, Фльор. Трябва да помисля малко; наистина трябва.
Фльор се изплъзна от обятията му.
— Добре, мисли!
И тя се разплака изведнъж от разочарование, срам и прекалено напрежение. Изминаха пет минути на жестоко страдание. Разкаянието и нежността на Джон бяха безгранични; но нищо не обеща. „Добре, щом не ме обичаш достатъчно — сбогом!“ — тя не дръзна да го изрече. Свикнала по рождение да налага волята си, тя се почувства обидена и смаяна от отпора на едно такова младо, нежно и предано същество. Поиска да го отблъсне, да опита какво може да постигне с гняв и студенина, и пак не дръзна. Съзнанието, че замисляше да го тласне слепешката към непоправима постъпка, омаломощаваше всичко — и огорчението, и страстта, и целувките й дори нямаха съблазнителността, която желаеше да вложи в тях. Бурната кратка среща завърши безрезултатно.
— Ще пиете ли чашка чай, gnädiges Fräulein?
Отблъсквайки Джон, Фльор извика:
— О, не… не, благодаря! Тръгвам си вече.
И изхвръкна, преди Джон да успее да я задържи.
Вървеше крадешком, изтривайки пламналите си мокри бузи, изплашена, ядосана, безкрайно нещастна. При все че го развълнува така дълбоко, той нищо не й обеща, не уговориха нищо определено! Но колкото по-несигурно и опасно беше бъдещето, толкова по-властно „волята да обладава“ впиваше като кърлеж пипала в сърцето й.
На Грийн Стрийт нямаше никого. Уинифред бе отишла с Имоджин да гледа някаква пиеса, която едни намираха алегорична, а други, „виждате ли, крайно сензационна“. Уинифред и Имоджин бяха отишли именно поради мнението на „другите“. Фльор тръгна за гара Падингтън. Въздухът, нахлуващ през прозореца на вагона откъм тухларниците на Уест Драйтън и късно окосените ливади, освежи все още пламтящите й страни. Доскоро цветята изглеждаха създадени само за откъсване; сега всички бяха с шипове и бодли. А златното цвете в трънения венец беше най-прекрасното и желаното за упоритото й сърце.
Масло в огъня
Когато се прибра вкъщи, Фльор намери една необичайна обстановка, която проникна дори през смущението, обгърнало личния й живот. Майка й беше недостъпна в своя мрачен унес; баща й размишляваше в лозовия разсадник за съдбата. И двамата не продумваха. „Заради мене ли? — помисли Фльор. — Или заради Профон?“ На майка си каза:
— Какво става с татко?
Майка й само сви рамене.
На баща си:
Баща й отвърна:
— Какво става ли? Какво има да става?
И я погледна остро.
— А знаеш ли — промълви Фльор, — че мосю Профон заминава с яхтата си за едно „мъничко“ пътешествие из Тихия океан?
Соумс разгледа един клон, на който нямаше ни един грозд.
— Лозата не върви — каза той. — Младият Монт беше тук. Питаше за тебе.
— О! Как го намираш, татко?
— Хм… продукт на времето си… като всички днешни младежи.
— А какъв си бил ти на неговата възраст, мили?
Соумс се усмихна мрачно.
— Ние работехме, не се забавлявахме… със самолети, моторетки и ухажвания.
Отбягваше да го погледне, докато задаваше въпроса, но все пак много добре го видя. Бледото му лице се изчерви, веждите, едва посивели, се смръщиха сурово.
— Аз нямах нито време, нито наклонност към донжуанство.
— Може би си имал някаква голяма любов.