Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Готова ли сте за най-лошото? Между двубой като този и битка до смърт няма и капка разлика, при все че оръжията може да не са същите.
За първи път старицата се засмя.
— Няма нужда да ми го казвате. Ако той загуби от някой по-млад, като вас, по-добре да се откаже от бойните изкуства, а направи ли това, повече няма за какво да живее. В случай, че стане така, няма причина да ви намразвам.
— Щом така смятате — добре. — Мусаши вдигна въжето, захвърлено от Гоносуке. — Ако останем на пътя, хората ще ни пречат. Хайде да вържем кравата и после ще се бием, колкото поискате.
Точно по средата на равното място, където бяха застанали, имаше голяма лиственица. Мусаши я посочи и ги поведе натам.
— Пригответе се, Гоносуке — каза той спокойно.
Гоносуке нямаше нужда да го подканват. След миг бе застанал пред Мусаши с насочена към земята тояга.
Мусаши остана така, без да държи нищо, с отпуснати ръце и рамене.
— Вие няма ли да се приготвяте? — попита Гоносуке.
— За какво?
Гоносуке избухна.
— Вземете нещо, с което да се биете. Каквото поискате.
— Аз съм готов.
— Без оръжие ли?
— Оръжието ми е тук — отвърна Мусаши, като допря лявата си ръка до дръжката на сабята.
— Със сабя ли ще се биете?
Единственият отговор на Мусаши бе една крива усмивчица в ъгълчето на устата. Вече бяха стигнали дотам, че не можеше да си позволи да пилее дъха си в говорене.
Майката на Гоносуке седна под лиственицата, прилична на някой каменен Буда.
— Не се бийте още. Чакайте! — обади се тя.
Двамата мъже стояха, вперили поглед един в друг, без дори най-малко да помръдват, и никой изглежда не я чу. Тоягата на Гоносуке дебнеше под ръката му сгоден миг да нанесе удар, все едно е поела всичкия въздух над платото и се готви да го изхвърли в един удар. С ръка, залепена за долната страна на дръжката на сабята, Мусаши сякаш пронизваше с поглед тялото на противника си. Вътрешно битката вече бе започнала — окото може да нанесе на човек по-тежки рани от сабята или тоягата. След като това око е направило първия прорез, другото оръжие може без усилие да влезе.
— Чакайте! — извика отново майката.
— Какво има? — попита Мусаши, като отскочи пет-шест лакти назад, на безопасно разстояние.
— С истинска сабя ли се биете?
— По начина, по който се сражавам, няма разлика дали използвам дървена или истинска сабя.
— Аз не се опитвам да ви спра.
— Искам да съм сигурен, че сте ме разбрали. Сабята, дървена или желязна, е една. В истинския двубой няма половинчатости. Единственият начин да избегнеш опасността е да избягаш.
— Съвършено прав сте, но на мен ми хрумна, че в двубой от такава важност трябва тържествено да обявите имената си. И двамата срещате сега противник, с равен на който ще се сблъскате твърде рядко. След като битката свърши, вече ще е много късно.
— Истина е.
— Гоносуке, представи се ти пръв.
Гоносуке тържествено се поклони на Мусаши.
— Казват, че наш далечен праотец е Какумьо, който се сражавал под знамето на великия воин от Кисо — Минамото но Йошинака. След смъртта на Йошинака, Какумьо станал следовник на светеца Хонен и е възможно ние да сме от едно и също семейство с него. Предците ни от векове са живели в околността, но поколението на моя баща преживя един срам, който няма да ви описвам. В нещастието си отидох заедно с моята майка в светилището Онтаке и дадох писмен обет да възстановя нашето добро име, като следвам Пътя на самураите. При бога на светилището Онтаке придобих умението си да боравя с тоягата. Наричам това стил „мусо“, ще рече — „стил на видението“, тъй като той ми бе разкрит в едно откровение пред светилището. Хората ме наричат Мусо Гоносуке.
Мусаши отвърна на поклона му.
— Моето семейство произлиза от Хирата Шоген, чийто дом бил разклонение на Акамацу в Харима. Единствен син съм на Шимен Мунисай, обитател на селото Миямото в Мимасака. Нямам близки сродници и съм посветил живота си на Пътя на меча. В случай, че падна от тоягата ви, няма нужда да се грижите за моите останки.
Той се върна в положение за бой и извика:
— Внимание!
— Внимание!
Старицата сякаш едва дишаше. Опасността не само не бе застигнала нея и Гоносуке изневиделица, а тя стори всичко, за да я намери и нарочно изложи сина си пред лъскавата сабя на Мусаши. Такава постъпка би била немислима за някоя обикновена майка, но тя бе изцяло уверена, че е направила това, което трябва. Сега седеше тържествено вдървена, с леко приведени напред рамене и чинно поставени една върху друга на коляното ръце. Тялото й на пръв поглед изглеждаше дребно и съсухрено; трудно би било да се повярва, че е родила няколко деца, от които не е погребала само едно и че е изтърпяла безбройни изпитания, за да направи от това едничко оцеляло дете боец.