Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Тъмната пътека с всяка стъпка сякаш ставаше все по-стръмна. Преди да са стигнали до Убагами, и хората, и конят вече бяха капнали. Под нозете им облаците се носеха като вълни. Небето на изток леко се обагряше от слаба светлина.
Оцу бе яздила цяла нощ, без да пророни и дума, но щом видя лъчите на слънцето, спокойно каза:
— Моля те, пусни човека да си върви, Матахачи. Върни му коня. Обещавам да не бягам.
Матахачи нямаше охота да я слуша, но тя повтори молбата си и той отстъпи. Щом селянинът си тръгна, каза на Оцу:
— Сега само ела полека с мен и не се опитвай да бягаш.
Тя сложи длан върху ранената си ръка и като прехапа устна, каза:
— Няма. Нима мислиш, че искам някой да види следите от твоите отровни зъби по мене?
Майчинско предупреждение
— Това вече е прекалено, майко — извика Гоносуке. — Не виждаш ли, че и аз съм разстроен?
Плачеше и думите излизаха от устата му на пресекулки.
— Ш-ш! Ще го събудиш. — Гласът на майка му бе тих, но строг, все едно се караше на някое тригодишно дете. — Щом се чувстваш толкова зле, може само да се вземеш здраво в ръце и с цялото си сърце да последваш Пътя. А и не ти подобава. Избърши си лицето.
— Първо обещай да ми простиш за онзи срам вчера.
— Е, не можех да не ти се скарам, но това, струва ми се, е в крайна сметка въпрос на умение. Казват, че колкото по-дълго човек не е влизал в двубой, толкова по-слаб става. Съвсем разбираемо е, че загуби.
— Да чуя това от теб прави нещата само по-лоши. Въпреки всичките ти насърчения аз все пак загубих. Сега виждам, че нямам дарбата и духа за истински боец. Ще трябва да оставя бойните изкуства и да се задоволя да бъда прост земеделец. За теб мога да направя повече с мотиката си, отколкото с онази тояга.
Мусаши вече беше буден. Той се изправи наполовина в леглото, удивен, че младият мъж и майка му са взели сблъсъка така на сериозно. Той самият вече бе махнал на това с ръка като на грешка от негова страна, а и от страна на Гоносуке.
— Какво чувство за чест — прошепна си, докато тихо се промъкваше в съседната стая.
Отиде до долната стена и прилепи око към един процеп в шоджито.
Слабо осветена от изгряващото слънце, майката на Гоносуке седеше с гръб към будисткия олтар. Гоносуке бе коленичил кротко пред нея със сведен поглед и просълзено лице.
Като го хвана за задната част на яката, тя яростно попита:
— Какво каза? Как така ще прекараш живота си като земеделец? — Издърпа го по-наблизо, докато главата му се подпря на коленете й и с гневен глас продължи: — Всичките тези години ме крепеше само едно — надеждата да направя от теб самурай и да възстановя доброто име на семейството ни. Ето затова те карах да четеш всичките тези книги и да изучиш бойните изкуства. И затова успявах през цялото това време да преживявам с толкова малко. А сега… сега казваш, че си искал всичко да захвърлиш! — Тя също заплака. — След като си му позволил да те надвие, трябва да помислиш как да защитиш името си. Той е още тук. Когато се събуди, предизвикай го на нов двубой. Само така можеш да си върнеш вярата в себе си.
Гоносуке вдигна глава и тъжно каза:
— Ако можех да направя това, майко, нямаше да се чувствам, както сега.
— Какво ти има? Не приличаш на себе си. Къде отиде храбростта ти?
— Снощи, когато ходих с него до езерото, постоянно си отварях очите за сгоден случай да го нападна, но не можах да се реша да направя това. Все си повтарях, че той е само някакъв неизвестен ронин. Въпреки това, като го огледах добре, ръката ми отказа да се помръдне.
— Това е, понеже разсъждаваш като страхливец.
— Какво? Виж, аз знам, че имам в жилите си кръвта на самурай от Кисо. Не съм забравил как двайсет и един дни се молих на бога на Онтаке.
— Не се ли закле пред бога, че ще използваш тоягата си, за да създадеш собствена школа?
— Да, но ми се струва, че съм бил прекалено самоуверен. Не съм се замислял, че и други мъже знаят как да се бият. Щом съм толкова незрял, какъвто се показах вчера, как, ще мога някога да основа своя школа? Вместо да живея в бедност и да те гледам как гладуваш, по-добре да счупя тоягата на две и да забравя за нея.
— Преди никога не си губил, а си имал доста двубои. Може богът на Онтаке да е предопределил вчерашното поражение да ти е за урок. Може това да ти е наказание, че си бил твърде самодоволен. Да се откажеш от тоягата, за да се грижиш по-добре за мен, не е начинът да ме направиш щастлива. Щом онзи ронин се събуди, предизвикай го. Ако отново загубиш, тогава ще е време да счупиш тоягата и да забравиш стремежите си.
Мусаши се върна в своята стая да обмисли чутото. Ако Гоносуке го предизвикаше, трябваше да се бие. А ако се бие, знаеше, че ще спечели. Гоносуке щеше да е съсипан, а майка му — съкрушена.