Властелинът на пръстените

Фродо разказа много истории, ала все отклоняваше разговора от задачата на Отряда и от Пръстена и попресилваше храбрите дела на Боромир из техните премеждия с вълците от пущинака, сред снеговете под Карадас и в мините на Мория, където потъна Гандалф. Фарамир се трогна най-дълбоко от битката на моста.

— За Боромир трябва да е било мъчително да бяга от орките — каза той, — а дори и от оная злокобна твар, която наричаш Балрог… макар да е отстъпил последен.

— Той остана последен — потвърди Фродо, — Но Арагорн бе принуден да ни води. Той единствен познаваше пътя след гибелта на Гандалф. Ала ако не бе грижата за нас, по-слабите, не вярвам, че биха побягнали — и той, и Боромир.

— И може би щеше да е по-добре Боромир да загине там с Митрандир — промълви Фарамир, — вместо да продължи към участта, която го е чакала над водопада Раурос.

— Може би. А сега ми разкажи за съдбините на вашия народ — каза Фродо, отклонявайки отново разговора. — Бих искал да узная повече за Минас Итил, за Осгилиат и за многострадалния Минас Тирит. Каква надежда крепи града ви в дългата война?

— Каква надежда ни крепи? — повтори Фарамир. — Отдавна сме изгубили всякаква надежда. Ако мечът на Елендил наистина се завърне, може и да я възроди, ала не вярвам това да стори нещо друго, освен да отложи черния ден, ако не се яви и друга, нечакана помощ от елфите или хората. Ние сме погиващ народ, есенен лес без надежда за пролет. Някога Нуменорците се заселили надлъж и шир по бреговете и крайморските области на Великите земи, но повечето от тях се отдали на зло и безумие. Мнозина се съблазнили от Мрака и черните изкуства, други дремели сред безделие и охолство, а трети воювали помежду си, докато изгубили сетни сили и паднали под игото на дивите люде. Не се помни чернокнижието някога да е било практикувано в Гондор или да е изричано с почит прозвището на Безименния; древната мъдрост и красота, донесена от Запада, се съхранила за дълго сред кралството на синовете на Елендил Прекрасни, следите й се пазят и до днес. Но въпреки това Гондор сам се тласнал към упадък — постепенно изпадал в старческо слабоумие, вярвайки, че дрямка е налегнала прокудения, но не и унищожен Враг. Смъртта била вездесъща, защото, макар именно заради тоя си стремеж да били изгубили своето древно кралство, Нуменорците продължавали да копнеят за вечен и неизменен живот. Кралете издигали гробници, по-великолепни от домовете на живите, и възлюбили древните имена в родословните пергаменти повече от имената на синовете си. Бездетни владетели седели в старите замъци и разсъждавали за хералдика, съсухрени мъже замесвали чудодейни еликсири в тайни покои или разпитвали звездите от високите хладни кули. А последният крал от рода Анарион нямал наследник. Но наместниците били по-мъдри и по-честити. По-мъдри, защото сбирали силата на нашия народ сред крепките крайморски жители и жилавите планинци от Еред Нимраис. Сключили примирие с горделивите народи от Севера, които често ни нападали — люти и храбри мъже, ала и наши далечни роднини, за разлика от дивите източни племена на жестоките Харадрими. И тъй се случило, че в дните на Сирион, Дванадесетия Наместник (а баща ми е двадесет и шестият), те ни се притекли на помощ и сред необятната шир на Паметните поля унищожили враговете, що били завладели северните ни провинции. Наричаме ги Рохирими, господари на конете, и оттогава сме им отстъпили степите на Каленардон, наричани отпосле Рохан; открай време ония области били рядко заселени. Те станали наши съюзници и винаги са ни били верни, помагали ни в тежък час и охранявали северните ни граници и Роханския пролом. Изучили каквото им харесало от нашите премъдрости и обичаи, а когато се наложи, владетелите им говорят нашия език; ала най-често се придържат към преданията и нравите на своите прадеди, а помежду си разговарят на своя Северняшки език. Обичаме ги — високите мъже и красивите жени, поравно надарени с храброст, златокоси, светлооки и силни; те ни напомнят за младостта човешка в Старите времена. Всъщност нашите мъдреци казват, че още от древността са сродни с нас, защото произхождат от същите Три човешки рода, в които се корени народът на Нуменорците; може и да не са потомци на Хадор Златокоси, Приятеля на елфите, ала в жилите им тече кръвта на ония негови синове и близки, които не се отзовали на повика му да заминат към Запада, отвъд Морето. Според нашите знания човеците се делят на три: Върховни или Западни хора, това са Нуменорците; Средни народи, Хора на залеза — Рохиримите и близките до тях племена, които още живеят из далечния Север; и Дивите, Хората на мрака. Ала както Рохиримите донякъде са заприличали на нас, напреднали са в изкуствата и благородството, така и ние сме заприличали на тях и едва ли можем вече да претендираме за титлата Върховни. Станали сме Средни, Хора на залеза, но помним, че има и друго. Днес, също като Рохиримите, обичаме храброст и бран, сякаш са ценни сами по себе си, сякаш са и забава, и цел; и макар още да смятаме, че боецът трябва да владее и други изкуства и познания, освен да върти оръжие и да посича врага, все пак почитаме воина над творците на всички останали професии. Тъй го налага днешното време. Такъв беше и брат ми Боромир — доблестен мъж, и затова го смятаха за най-достоен в Гондор. И наистина беше извънредно храбър — от много години нито един престолонаследник в Минас Тирит не е бил тъй крепък в тежък труд, тъй стремглав в сражение, не се помни и никой да е тръбил по-могъщо с Великия рог.