Властелинът на пръстените

— Божичко! — Сам пребледня, сетне пламна като божур. — Пак сгазих лука. Щом си отвориш голямата уста, вечно забъркваш някаква каша, честичко ми казваше Старика и с право. Леле мале, леле мале! Вижте какво, сър! — Той се обърна и застана пред Фарамир с цялата смелост, която успя да събере. — Не обръщайте във вреда на господаря това, че слугата му е чисто и просто глупак. През цялото време говорихте много красиво и ме забаламосвахте с приказки за елфи и прочие. Но красив е онзи, който постъпва красиво, казват по нашия край. Сега е моментът да се покажете като човек.

— Така изглежда — бавно и много тихо изрече Фарамир със странна усмивка на уста. — Значи това бил отговорът на всички загадки! Единственият пръстен, за който се мислеше, че е изчезнал завинаги от лицето на света. И Боромир е опитал да го отнеме насила? А вие сте се изплъзнали? И сте бягали по целия път… към мен! И ето, че сте в ръцете ми тук, сред пущинака — двамина полуръстове, отряд бойци под моя команда и Пръстенът на Пръстените. Чудесен дар на съдбата! Моментът да се покаже като човек Фарамир, гондорски Военачалник! Ха!

Той се възправи суров и огромен на ръст, сивите му очи заблестяха.

Фродо и Сам рипнаха от табуретките и един о друг опряха гърбовете на стената, търсейки пипнешком дръжките на мечовете си. Настана тишина. Всички мъже в пещерата прекратиха разговорите и смаяно се обърнаха към тях. Но Фарамир се отпусна на стола и тихичко се разсмя, сетне изведнъж отново стана сериозен.

— Уви, бедният Боромир! Прекалено тежък е бил изборът — промълви той. — О, как подклаждате скръбта ми, вие, двама странни скиталци от далечен край, понесли гибелта човешка! Но, изглежда, преценявате хората по-зле, отколкото аз полуръстовете. Ние, гондорците, сме правдолюбци. Рядко са хвалим, а сторим ли го, устояваме на думата или загиваме. Дори да се търкаляше край пътя, не бих го взел, казах аз. Даже да бях такъв, че да пожелая този предмет и макар да не бях уверен какъв е, когато говорех, пак бих сметнал словата си за обет и бих се смятал за обвързан от тях. Ала аз не съм такъв. Или пък съм достатъчно мъдър, за да знам, че от някои заплахи човек трябва да бяга. Седете си мирно! А ти се успокой, Самознай. Ако ти се струва, че си сгрешил, смятай, че тъй е било писано. Сърцето ти е не само вярно, но и проницателно, то е съзряло по-ясно от погледа! Защото колкото и странно да изглежда, можехте спокойно да ми признаете истината. Може би така дори ще помогнеш на любимия си господар. Ако е по силите ми, всичко ще е за добро. Затуй, утеши се. Но вече никога не назовавай гласно този предмет. Един път е предостатъчен.