Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Фродо не отговори. Едва удържаше копнежа да подири помощ и съвет, да разкаже на този сериозен млад мъж, чийто слова изглеждаха тъй мъдри и прекрасни, всичко, що изпълваше мислите му. Но нещо го удържа. В сърцето му тегнеха страх и скръб — ако, както изглеждаше, единствено двамата със Сам бяха оцелели от Деветте пътници, значи той и само той опазваше тайната на мисията. По-добре да прекали с недоверието, отколкото да изрече прибързани слова. А и споменът за Боромир, за чудовищната промяна, към която го бе тласнало изкушението на Пръстена, изплуваше ярко в паметта му, колчем погледнеше Фарамир и чуеше гласа му — не си приличаха двамата и все пак имаха толкова общи черти.
Известно време вървяха мълчаливо като сивозелени сенки под вековните дървета и изпод нозете им не долиташе нито звук; безброй птици пееха над тях и слънцето проблясваше по лъскавата стряха от тъмни листа във вечнозелените гори на Итилиен.
Макар да не взе участие в разговора, Сам чу всичко; и същевременно острият му хобитов слух долавяше тихите горски звуци наоколо. Бе забелязал едно — че в целия разговор нито веднъж не изплува името на Ам-гъл. Радваше се, макар да предчувствуваше, че ще е прекалена надеждата вече никога да не го чуе. Скоро откри още нещо — ако и да вървяха сами, наблизо имаше още много хора; не само Дамрод и Маблунг изникваха и чезнеха в сенките напред, от двете им страни имаше и други, всички устремени по тайните си пътеки към някое уречено място.
Веднъж се озърна ненадейно назад, сякаш тръпки по кожата му подсказаха, че го наблюдават — и му се стори, че зърна за миг дребна черна фигурка да се скрива зад един дънер. Отвори уста да каже нещо и пак я затвори. „Не съм сигурен — рече си. — И защо да напомням за дъртия негодник, щом са решили да го забравят? Де да можех и аз!“
Продължиха все напред, докато горичките взеха да оредяват и надолнището стана по-стръмно. Сетне завиха надясно и скоро стигнаха до една рекичка сред тясно дефиле — това бе същият поток, който далече горе изтичаше от кръглото езеро, а сега, пълноводен и бързоструен, подскачаше по камънака в дълбокото си корито, засенчено от зелени дъбове и тъмни чемшири. Като се огледаха на запад, видяха долу сред светла мараня низини и просторни ливади, а в далечината блестяха под залязващото слънце широките води на Андуин.
— Уви, тук трябва да постъпя неучтиво — каза Фарамир. — Надявам се да простите на онзи, който досега сам нарушаваше заповедите си в името на гостоприемството и нито ви съсече, нито ви върза. Но имаме нареждане ни един чужденец, та бил той и от роханците, що се бият заедно с нас, да не види пътеката, по която ще минем сега. Трябва да ви вържа очите.
— Както искаш — отвърна Фродо. — При нужда дори и елфите постъпват така; с вързани очи прекосихме границите на прекрасната Лотлориен. Джуджето Гимли се докачи от това, но хобитите го приеха безропотно.
— Мястото, където ви водя, не е чак толкова прекрасно — каза Фарамир. — Но се радвам, че приемате доброволно, а не насила.
Той подвикна тихичко и изниквайки от дърветата, Маблунг и Дамрод тутакси се върнаха към него.
— Вържете очите на тези гости — нареди Фарамир. — Нека да е сигурно, но без да им причинява болка. Не им връзвайте ръцете. Те ще дадат дума да не надзърнат. Бих им се доверил сами да си затворят очите, ала клепачите премигват, щом нозете се препънат. Водете ги внимателно, да не стъпят накриво.
Двамата стражи привързаха очите на хобитите със зелени шалове и придърпаха качулките им почти до устата; после бързо ги хванаха за ръце и поеха напред. За тази последна миля от пътя Фродо и Сам не разбраха почти нищо, можеха само да се досетят слепешката. След малко усетиха, че слизат по стръмна пътека; скоро тя се стесни дотолкова, че трябваше да крачат в колона по един, а раменете им се триеха и от двете страни в каменни стени; пазачите ги направляваха изотзад, положили тежки десници на плещите им. Сегиз-тогиз стигаха до неравни места, тогава мъжете ги повдигаха за малко, сетне отново ги пускаха на земята. През цялото време шумът на забързаните води оставаше отдясно и звучеше все по-силно и по-наблизо. Най-после спряха. Маблунг и Дамрод вихрено ги завъртяха няколко пъти и те изгубиха всякакво чувство за ориентация. Изкачиха се малко по-нагоре; стори им се, че захладня и шумът на потока отслабна. После здрави ръце ги вдигнаха и ги понесоха надолу по дълги стъпала, покрай някакъв завой. Изведнъж пак чуха водата, сега тя гръмко се плискаше и бучеше. Сякаш ги бе обкръжила от всички страни и те усетиха как се сипе на капки по ръцете и бузите им. Накрая отново ги оставиха на крака. Постояха малко така, изпълнени с лека боязън, с превързани очи, без да знаят къде са; никой не проговори.