Властелинът на пръстените

Фарамир въздъхна и помълча.

— Не споменахте в разказа си за елфите, сър — изведнъж събра куража да се обади, Сам. Бе забелязал, че Фарамир сякаш изпитва почит към елфите и това бе спечелило уважението на Сам и бе загладило подозренията му много повече, отколкото любезността, виното и храната.

— Прав си, драги ми Самознай — отвърна Фарамир, — защото не съм изкусен в науката за елфите. Но тук засягаш другото, по което сме се променили в своя залез от Нуменор към Средната земя. Както може би знаеш, след като Митрандир е бил ваш спътник и сте разговаряли с Елронд, Едаините, прадедите на Нуменорците, са се сражавали в първите битки рамо до рамо с елфите и за награда получили в дар средморското царство, откъдето се виждал Елфодом. Но в Средната земя през дните на мрака лукавото изкуство на Врага разделило хора и елфи, а бавните промени на времето тласкали двата народа все по-нататък по пътищата на разлъката. Днес хората се боят от елфите и не им вярват, макар да не знаят почти нищо за тях. А ние, в Гондор, ставаме като другите, като Роханците; дори те, враговете на Мрачния владетел, отбягват елфите и с ужас нашепват за Златната гора. Ала сред нас още са оцелели малцина, които поддържат връзки с елфите когато могат, а от време на време някои тайно се промъкват към Лориен, но рядко се завръщат. Не съм от тях. Смятат за гибелно в наше време простосмъртните доброволно да посещават Древния народ. И все пак ви завиждам, че сте говорили с Бялата Владетелка.

— Владетелката на Лориен! Галадриел! — възкликна Сам; — Трябва да я видите, наистина трябва, сър. Аз съм обикновен хобит и у дома се занимавам с градинарство, сър, нали разбирате, не ме бива много за поезия… да я пиша де — може, знаете, да съчиня сегиз-тогиз някое весело стихче, но не и истинска поезия — та не ми е по силите да ви кажа какво усещам. То трябва да се пее. За тая работа търсете човек като Бързоход, Арагорн тоест, или като стария господин Билбо. Ех, ако можех да съчиня песен за нея. Прекрасна е, сър! Чудно хубава! Понякога е като огромно разцъфтяло дърво, друг път — дребна и крехка като бял нарцис. Твърда като диамант, мека като лунен блясък. Топла като слънчев лъч, хладна като скреж под звездите. Горделива и далечна като снежна планина, весела като всяко девойче, което съм срещал напролет с маргаритки в косите. Но аз само бъбря куп безсмислици и съм далеч, далеч под истината.