Властелинът на пръстените

— Уви, да! — каза Фродо. — Видях как рухна в бездната.

— Виждам, че тук се крие някаква славна и страховита история — каза Фарамир. — Може би ще ми я разкажеш довечера. Сега се догаждам, че този Митрандир е бил нещо повече от хранител на премъдрости — движеща сила за великите дела на нашето време. Ако бе сред нас да ни просвети в загадъчните слова от съня, щеше да ни ги изясни, без да пращаме вестоносец. Ала може би нямаше да склони, тъй че навярно съдбата е тласнала Боромир по дългия път. Митрандир никога не ни говореше за бъдното, нито пък разкриваше целите си. Не знам как получи от Денетор разрешение да надникне в тайните на нашата съкровищница и покрай него узнах нещичко, когато бе склонен да ме учи (а това бе рядко). Той вечно диреше и ни разпитваше най-вече за Великата битка сред равнината Дагорлад в покрайнините на Гондор, когато бил низвергнат Онзи, чието име не изричаме. Жадно се вслушваше в преданията за Исилдур, макар че малко можехме да кажем за него; така и не знаем със сигурност какъв е бил краят му. — Гласът на Фарамир се сниши до шепот. — Но поне едно узнах, или по-скоро се досетих, и оттогава насетне укрих тайната в сърцето си: че Исилдур е взел нещо от десницата на Безименния, преди да си замине от Гондор и вече никога да не се яви сред смъртните. Тук, мисля, бе отговорът на въпросите на Митрандир. Ала по онова време изглеждаше, че въпросът засяга само търсачите на древни познания. Даже когато обсъждахме загадъчните слова от съня, не помислих, че Злото на Исилдур е именно този предмет. Защото според единствената легенда, която знаем, Исилдур бил издебнат от засада и пронизан от оркски стрели, а Митрандир не ми е казал нещо повече. Още не мога да се досетя какъв е бил в действителност този Предмет, ала трябва да е нещо, надарено с древна мощ и заплаха. Злокобно оръжие навярно сътворено от Мрачния владетел. Ако е можело да донесе надмощие в сраженията, готов съм да повярвам, че Боромир — горд и безстрашен, нерядко прибързан, вечно копнеещ за победата на Минас Тирит (а следователно и за собствената си слава) — може да е изпаднал в изкушение пред желанието за този предмет. Уви, защо ли тръгна на тази мисия! Мен трябваше да изберат баща ми и старейшините, но той сам се предложи като първороден и най-юначен (прав бе в това) и не позволи да го задържат. Но ти не се бой вече! Не бих взел този предмет дори да се търкаляше край пътя. Дори да загиваше Минас Тирит и аз единствен да можех да го спася, замахвайки с оръжието на Мрачния владетел за благото на града и за своя прослава. Не, не ме блазни такъв триумф, Фродо, сине на Дрого.

— И Съветът не се поблазни — отвърна Фродо. — Нито пък аз. Не би трябвало да имам нищо общо с подобни дела.

— Колкото до мен — каза Фарамир, — бих искал да видя как Бялото дърво отново разцъфва сред кралския двор, как се завръща Сребърната корона и мир се възцарява в Минас Тирит, възвърнал си древното име Минас Анор, облян от светлина, висок и прекрасен като кралица над кралиците — не господарка на безбройни роби, не, не дори блага владетелка на доброволни роби. Войната трябва да продължи, докато браним живота си от рушителя, готов да погълне всичко на света, но аз не обичам лъскавия меч заради туй, че е остър, нито стрелата заради бързия полет или боеца заради славата. Обичам само онуй, що бранят — града на Нуменорските мъже; и искам всички да го обичат заради паметта, красотата, древната история и днешната мъдрост. Не да се боят, а да се прекланят с трепет като пред достоен и мъдър старец. Затуй не се бой от мен! Не настоявам да ми кажеш друго. Не те питам дори дали съм близо до истината. Но ако ми се довериш, може би ще успея да ти дам съвет в трудната мисия, каквато и да е тя… да, и дори да ти помогна.