Кралицата на Юга

Да отидем там, където никой няма да ни съди.

Дрис Ларби не обичаше да се меси в личния живот на момичетата. Или поне така казваше. Беше миролюбив човек, бдеше за бизнеса, не се противеше всеки да прави каквото си иска, стига да не му връчваха на него сметките за плащане. Толкова хрисим бил, разказа ни той, че дори си пуснал брада, за да удовлетвори желанието на зет си: досадно ревностен мюсюлманин, живеещ в Надор със сестра му и четирите му племенника. Имаше испански паспорт, гласуваше на изборите, колеше агнето на деня на Аид ел Адха29 и плащаше данък върху декларираните печалби от официалния си бизнес. Нелоша биография за човек, който е преминал границата на десетгодишна възраст с ваксаджийско сандъче под мишница, без никакви лични документи — като заек в гората. Точно от гледна точка на бизнеса Дрис Ларби се видял принуден да разгледа внимателно положението на Тереса Мендоса. Защото Мексиканката в крайна сметка се превърна в нещо особено важно. Водеше счетоводството на „Ямила“ и беше запозната с някои тайни на предприятието. А пък акълът й щракаше за сметките и това, от друга страна, беше от голяма полза. В края на краищата, трите евтини клуба, които мароканецът държеше в града, бяха част от по-сложен бизнес. Той включваше подпомагане на нелегалния трафик на емигранти — Ларби ги наричаше частни пътувания, — в Мелиля и Испания. Това означаваше преминавания на границата, свободни апартаменти в „Каняда де ла Муерте“30 или стари къщи в квартал „Реал“, подкупи на дежурните полицаи на контролните пунктове. Или по-сложни експедиции, по двадесет-тридесет човека наведнъж, нелегално прекарани до андалуската плажна ивица от рибарски кораби, моторници и малки лодки, които тръгваха от мароканския бряг. Неведнъж му бяха предлагали да използва инфраструктурата за транспортиране на нещо по-печелившо. Ала той, освен добър гражданин и примерен мюсюлманин, беше и разумен човек. Наркотиците са хубаво нещо, носят бързи пари, но да се занимаваш с тази работа, когато си добре познат и с известно положение от тази страна на границата, означаваше рано или късно да се окажеш в съда. Едно е да умилостивиш неколцина испански полицаи да не изискват прекалено много документи на момичетата или имигрантите, а съвсем друго бе да купуваш съдии. Проституцията и нелегалната имиграция не предизвикваха толкова пагубно полицейската бдителност, както петдесет килограма хашиш. По-малко опасни операции. Парите идваха бавно, но се наслаждаваше на свободата си и възможността да ги харчи, а не отиваха по адвокати и други кръвопийци. Е, той поне със сигурност нямаше намерение да променя нещата.