Кралицата на Юга

Постоя на плажа, докато изпуши цигарата, погълната от далечните светлини, разпръснати по черната, тиха вода. Накрая се огледа, потрепери, като че ли утринният хлад се беше просмукал през закопчаното догоре яке с вдигната яка. Да му се не види. Там, в Кулиакан, Гуеро много пъти й беше казал, че не бива да живее сама. И дума да не става, клатеше глава той. Не си от тези жени. Ти трябва да имаш мъж, който да ти сложи повода и да те води. И нищо да не правиш, само да си такава каквато си: мила и нежна. Много хубава. Гальовна. Мъжът трябва да те има за царица или въобще не трябва да те има. Дори енчилада28 не можеш да приготвиш. А и за какво ти е, като има ресторанти. И това ти харесва, скъпа моя. Харесва ти това, което ти правя и как го правя, ще отречеш ли? Смееше се, докато й шепнеше тия думи, проклетият Гуеро, а устните му докосваха корема й. Лошо ще стане, когато си получа заслуженото и ме свалят без билет за връщане. Бум. Така че ела тук, хубавице. Ела тук, слез до устните ми, притисни се в мен и не ме пускай, прегърни ме силно, защото един ден ще съм мъртъв и никой не ще ме прегръща. Колко жалко ще бъде за теб тогава, милото ми момиче. Толкова самотна ще бъдеш. Тогава, когато мен ме няма и ти си спомняш за мен и това ти липсва, и знаеш, че никой няма да го прави така, както аз съм го правил.

Толкова самотна. Колко странна и в същото време колко близка й се струваше тази дума сега: самота. Всеки път, когато Тереса я чуеше, произнесена от друг или от нея самата наум, образът, който изникваше в представите й, не беше нейният, а на Гуеро, на едно живописно място, където веднъж го бе проследила тайно. Или може би образът бе нейният: на самата Тереса, която го наблюдаваше. Защото имаше и мрачни периоди, тъмни врати, които Гуеро затваряше зад себе си, отнасяше се някъде далеч, сякаш току-що бе паднал оттам, отгоре. Понякога се връщаше от мисия или от работа, от тия, за които никога не й разказваше, но за които цяла Синалоа беше в течение. Не си отваряше устата, нямаше ги обичайните хвалби. Избягваше въпросите й от пет хиляди стъпки височина, изплъзващ се, по-егоистичен от всякога, сякаш беше много зает с нещо. А тя, объркана, без да знае какво да мисли или да прави, се въртеше около него като тромаво животно и очакваше жеста или думата, които да й го върнат отново. Беше уплашена.