Сълзата на дявола [bg]

Затова, понеже знаеше за трагедията му и колко тежко ще му бъде да седи сам вкъщи в празничната вечер, тя го прие с отворени обятия в екипа. Маргарет Лукас обаче не би поставила под заплаха успеха на което и да било разследване заради нечие психично здраве.

„Всичко е тип-топ…“

— Не мога да стоя на едно място — настоя той. — Искам да участвам в залавянето му.

Не, помисли си Лукас. Иска да отмъсти на Господ или на Съдбата, или на природната сила, разбила на пух и прах живота му и живота на Ема.

— Лен, не мога да включа в акция човек, който е…

Тя затърси подходящата дума. „Разсеян“. Или „разстроен“. Може би по-скоро искаше да каже „склонен към самоубийство“.

Харди кимна. Беше ядосан. Устните му трепереха. Остави обаче шлифера и седна на едно бюро.

Горкият, помисли си тя. Сигурна бе обаче, че благодарение на интелекта и перфекционизма си той ще се справи. Щеше да преживее този мъчителен период. О, щеше да се промени, разбира се. Както желязото става на стомана върху нажежените до бяло въглени.

Да се промени…

Както самата Лукас се беше променила.

Ако се съди по кръщелното свидетелство на Жаклин-Маргарет Лукас, рождената ѝ дата бе последният ден на ноември 1963 г. Дълбоко в себе си обаче тя знаеше, че е на малко повече от пет години, че е родена в деня, в който завърши Академията на ФБР.

Спомняше си една детска книжка, която бе чела преди много време: „Детето-елф от Уикам“. Усмихнатото същество на корицата изобщо не намекваше за страховития сюжет на приказката. Разказваше се за един елф, който се промъквал в домовете на хората в полунощ и подменял бебетата — човешките с елфи. Двама родители разбради, че дъщеричката им е сменена, и тръгнали да я търсят.

Лукас помнеше как чете книжката свита на дивана в уютната си стая в Стафорд, близо до Куонтико, след като ходенето ѝ на пазар в „Сейфуей“ се беше отложило заради неочаквана буря. Дочете я насила — да, родителите открили момиченцето и отново го сменили за елфчето. Приказката завършваше щастливо, но въпреки това ѝ се стори прекалено жестока и тя изхвърли книжката.

Сети се за нея едва след като завърши академията и я назначиха във вашингтонското регионално управление на Бюрото. Една сутрин, когато отиваше на работа с големия си „Колт Питон“ на кръста и полицейски доклад под мишница, тя си даде сметка: „Такава съм аз — едно подменено дете“. Навремето Джаки Лукас работеше на половин работен ден като библиотекар в архива на Бюрото в Куонтико, бе шивач любител и в почивните дни кроеше дрехи за приятелите си и семействата им. Шиеше гоблени, бродираше, колекционираше (и пиеше) вина, участваше и побеждаваше в местните маратони. Тази жена обаче отдавна я нямаше. Беше заменена със специален агент Маргарет Лукас, водещ криминалист, специалист по експлозиви и по работа с тайни информатори и охраняването им.

— Агент във ФБР ли? — бе попитал объркано баща ѝ при едно посещение при родителите ѝ в Пасифик Хайтс край Сан Франциско. Беше отишла само да им съобщи новината. — Специален агент ли искаш да ставаш? Нали не като ония, които се разхождат с пистолети? Имаш предвид, че ще работиш на бюро или нещо подобно, нали?