Дом [bg]

— Разбира се.

— Колко си спомняте от живота си, преди да навършите шест години?

Той знаеше накъде върви разговорът, но въпреки това реши да продължи.

— Не много.

— А от живота си между шест и шестнайсет години?

Този път Майрън запази мълчание.

— Всичко, нали? Начално училище, прогимназия, почти до края на гимназията. В този период се оформяме като личности. В този период се изграждаме цялостно.

Служителят на бара й съобщи сметката. Нанси Мур му подаде монетите. Той й върна няколко, заедно с хартиен плик за навън.

— Не искам да ви притеснявам — каза Майрън. — Но дали Патрик е споменал нещо за онова, което му се е случило, и къде би могъл да бъде Рийс?

Нанси Мур постави парите обратно в дамската си чанта, прекалено внимателно.

— Нищо, което би било от полза — каза тя.

— Какво означава това?

Тя просто поклати глава.

— Какво е казал? — попита Майрън. — Патрик, имам предвид. Кой ги е отвлякъл? Къде са били през цялото това време?

Погледът й вече изглеждаше студен.

— Нали не мислите, че не се тревожа за Рийс?

— Не, в никакъв случай. Сигурен съм, че се тревожите.

— Нали не мислите, че не знам какво преживяват Брук и Чик в момента?

— Тъкмо обратното — каза Майрън. — Не мисля, че някой знае това по-добре от вас.

Тя затвори очи.

— Съжалявам. Просто…

Майрън зачака.

— Патрик почти не може да говори. Той… не е никак добре. Психически, имам предвид. Все още почти нищо не е казал.

— Не бих искал да прозвуча коравосърдечно — каза Майрън, — но сигурна ли сте, че това е Патрик?

— Да.

Без колебание. Без съмнение.

— Направихте ли ДНК тест?

— Не, но ако се наложи, ще направим. Той ни разпозна, поне така мисля. В частност мен. Но това е Патрик. Това е моят син. Знам, че звучи като безсмислено клише, но една майка винаги знае.

Може и да е клише. Може и да не е. От друга страна, за да се възползваме напълно от клишетата, виждаме онова, което ни се иска — особено когато става въпрос за отчаяна майка, която копнее да сложи край на едно болезнено десетилетие.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Някакъв ненормалник го е намушкал. Момчето ми. Вие сте го открили. Вие сте го спасили. Осъзнавате ли това? Щял е да умре от кръвозагуба. Така казаха лекарите. Вие…

— Нанси?

Гласът се разнесе зад гърба му. Майрън се обърна и разпозна Хънтър Мур, бившият съпруг на Нанси и баща на Патрик.

— Хайде — каза мъжът. — Трябва да тръгваме.

Той пусна дръжката на вратата и изчезна някъде вляво.

Хънтър Мур може и да беше разпознал Майрън, но не го показа. От друга страна, нямаше почти никаква причина да го познае. Никога преди не се бяха срещали — той не беше в дома на семейство Болдуин през въпросния ден — и изглеждаше, сякаш просто иска да накара бившата си съпруга да побърза.

Нанси взе хартиения плик и чашите с кафе. Обърна се към Майрън.

— Чувствам се толкова неудобно да ви благодаря отново. Мисълта, че след всички тези години, след намирането на Патрик жив, той просто е щял да бъде убит, ако не се бяхте появили…