Край Бизоновото езеро

— Кажете първо дали вие познавате двамата! — повели бързо Боа роз.

— За пръв път видях Естебан де Аречиса при Ла Поса, а преди малко в хасиендата научих, че той бил граф Де Медиана.

— Кой ви го каза?

— Доня Росарита, дъщерята на дон Агустин.

— Тя откъде знае? В хасиендата Дел Венадо познават ли графа?

— Той е собственикът. Агустин Пена е само арендатор.

Пепе скочи.

— Сега всичко ми е ясно! «Есмералда» е бил капер [38], дон Антонио го е командвал и е инвестирал грабежа тук. Ето защо го познават толкова добре, а при предишните си скитания сигурно е открил някой плейсър, към който е била насочена първоначално експедицията му, преди тоя Кучильо да му продаде тайната си.

— Може би си прав, Пепе! — съгласи се Боа роз. — Но какво искаше да кажеш преди малко с «ако беше видял навремето граф Антонио де Медиана, то…»?

— То щеше да ти направи впечатление приликата между него и Тибурсио.

— Вярно ли?

— Не се заблуждавам. Ти огледа ли внимателно тоя дон Естебан?

— Той беше предпазлив, седеше в сянката. Но, за Бога, имаш право, лицата им са като на баща и син или като на чичо и племенник! Тибурсио Ареляно, питам ви още веднъж, нищо ли не си спомняте от вашата най-ранна възраст?

Младият растреадор бе обхванат от голямо вълнение. Дали тези непознати ловци от далечния Север можеха да му дадат разяснението, което не бяха съумели да направят дори неговите осиновители?

— Ще помисля. Само ми дайте време!

Той подпря глава с ръка и опита да се върне обратно във времето.

— Виждам една голяма, светла стая… и… и красивия лик на жена, надвесена над мен. Тя има големи тъмни очи и ми говори думи, от които струи щастие и любов.

От вълнение или поради друга причина се занизаха картини, непознати и заключени досега за Тибурсио.

— Аз обвивам ръце около шията й, тя ме целува и ме нарича с име, което… не мога да различа отделните звуци.

— Фабиан! — подхвърли рязко Пепе.

— Фа…би…ан…? — изговори Тибурсио, заслушан при всяка сричка в собствения си глас. — Фа…би…ан… да, то е, то е! Виждам как устните й се отварят, за да го произнесат, и сега го чувам толкова ясно, сякаш тя стои пред мен и ме вика.

Големия орел седеше в приведена напред поза, като човек в очакване край него да прелети нещо, което иска да сграбчи и задържи. Очите му бяха впити в лицето на Тибурсио, а ушите му попиваха всяка дума от неговата уста.

— По-нататък, по-нататък! — викна той нетърпеливо.

— Стаята е отворена. Тя ме взема на ръце и изнася навън. Стоим високо, високо, а дълбоко под нас лежи морето…

— Балконската стая, балконската стая! — провикна се ликуващо Пепе.

— После един мъж ме взема на ръце и ме отнася. Тъмно е и мъжът ме заплашва да мълча. Отеква изстрел и… а, да, сега зная откъде се е взел белегът — един нож се плъзва по лицето ми. Мъжът побягва с мен.

— Накъде? — попита Пепе със затаен дъх.

— Виждам вода, много вода… усещам глад… жаден съм и плача, а при мен няма никого. Ето че един мъж се навежда през планшира на лодката и ме вдига при себе си.