Край Бизоновото езеро

През равнините се вие Рио Хила със своите притоци. Тя извира от далечните планини на североизток и преброжда безмерни разстояния през песъчливи земи, в които надлъж и шир не се мярка никакво дърво.

Камениста земя, стръмни пропасти и пресъхнали речни корита са препятствия за пътника и не предлагат на него или коня му някаква храна. Бизонът и еленът рогач избягват тези равнини, където расте единствено рядка трева. Дори индианецът се появява там едва когато престане изпепеляващият вятър, който духа и пърли пустошта през голяма част от годината. Само край реката има на места оскъдна, на места непроходима растителност.

Към четири часа следобед клонящото на запад слънце вече хвърляше коси лъчи, а по небето се влачеха рехави бели облаци, пронизвани от розови проблясъци. Високо горе във въздуха се рееше самотен орел. От висините неговите остри, пронизващи очи можеха да съгледат многобройни човешки създания, пръснати из пустинята.

Сред образувана от растителност окръжност беше отседнал отряд от около шестдесет ездачи. Хълбоците на конете бяха потни като след бърз преход. Долавяше се шум от човешки гласове, цвилене на коне и звънтене и подрънкване на оръжия. Пики с развяващи се знаменца, мускети, карабини, двуцевки бяха все още закрепени за седлата. Неколцина от ездачите се грижеха за конете си, други бяха налягали в пясъка наоколо под оскъдните сенки на кактусите и мислеха преди всичко за отдих след уморителния дневен поход, по време на който знойното слънце на горещата зона бе вдървило крайниците им, досущ като студа на Севера.

Към мястото за почивка идваха товарни животни, след тях се придвижваха натоварени фургони — двайсетина на брой, теглени от мулета.

Когато мулетата с колите пристигнаха на мястото за отмора, настъпи кратка бъркотия. Скоро колите бяха разтоварени, мулетата разпрегнати и конете разседлани. Колите бяха подредени в четириъгълник и свързани една с друга — ок срещу ок — с железни вериги. Самарите и седлата бяха струпани едно върху друго и заедно с кактусите запълниха празните пространства между колелата, така че ограждението се превърна в здрава и почти непревземаема барикада.

Беше монтирана походната ковачница и наковалнята зазвънтя под ударите на чука, заел се да оформя подкови и шини за колелата.

Един богато облечен ездач, чийто костюм бе доста пострадал от праха и слънцето, стоеше посред лагера на благородния си дорест кон и очите му с голямо внимание пробягваха на всички страни. Това беше дон Естебан де Аречиса, граф Де Медиана.

Няколко мъже се бяха захванали да издигат палатка на билото на могила над лагера. Когато палатката бе готова, ездачът слезе от коня и се вмъкна под лененото покривало.

На изток от този лагер, далеч от степните хълмове се извисяваше гъста дъбрава от каучукови и железни дървета. В нейната сянка бе спрял втори конен отряд. Нямаше нито укрепления, нито коли, нито товарни животни. Това бе орда индианци, наброяващи сто и двайсет мъже. Едни бяха почти голи, други — с леки кожени дрехи; лицата им бяха изрисувани с цинобър и охра, а по дивата оригинална украса на техните коне човек лесно можеше да познае, че се намират на бойната пътека.