Край Бизоновото езеро

— Кой пък е тоя? Ще го пречукам на място! — увери Ороче, като сграбчи мандолината си и направи движение, сякаш се канеше да бухне с нея някого по главата.

— А аз ще го пронижа тихо и кротичко с ножа си между ребрата — врече се Бараха, чиято пъзлива натура, беше подходяща за подобно коварно дело.

— Тибурсио!

— Тибурсио? Какво общо има той с нашата бонанса?

— Твърде много! Той е бил вече там, иска да предяви правото си за собственост и се е присъединил към дон Естебан само за да ни подпита.

— Той трябва да умре!

— Да, той трябва да умре!

— Хубаво го казвате, но ще го направите ли?

— Колко давате, Кучильо, ако му дам да се разбере?

— На какво играхте?

— На нищо. Джобовете ни са толкова празни, че да му се дореве на човек.

— Налага се да ви помогна! Виждате ли тази златна монета, Бараха?

— Естествено! Дайте я насам!

— А вие тази, Ороче?

— Давай, казвам!

— Веднага щом в телесата на Тибурсио се озоват няколко цола студено желязо, получавате ги и двете!

— Все едно че са спечелени. Ще отучим ние нехранимайкото как се оспорва нашата бонанса. Къде е той, Кучильо? Отивам при него!

— Изчакайте няколко минути! Ще видя къде се е дянал.

Кучильо излезе на двора и започна да се прокрадва около постройката. Една стая на приземния етаж беше ярко осветена. На отворения прозорец се бе облакътила Росарита и вдъхваше уханието на цветята. Той продължи нататък. От другата страна на къщата само един прозорец хвърляше светлина и той забеляза сянката на мъж, който вървеше напред-назад в стаята.

— Ареляно е!

Тъкмо обмисляше как най-добре би могъл човек да се добере догоре, и светлината угасна.

— Отива да спи. Вратата на външното стълбище е отворена и той сигурно няма да заключи стаята си. Ето как ще може да стане.

Кучильо се върна обратно в съседната постройка, където се намираха другарите му. За обиколката му трябваше малко повече време, отколкото бе предполагал, и когато влезе, от пръв поглед разбра, че вече не може да разчита на двамата бандити. Те бяха изпразнили стомната до дъно. Бараха лежеше под масата, а Ороче се бе строполил наполовина върху него и никой от тях не владееше сетивата си. Не му оставаше нищо друго, освен да навести пак Аречиса.

Докато се промъкваше по двора, една фигура се спусна тихо по стълбището и се запъти към осветения прозорец на Росарита.

— Пак е оня! И той се кани да се наслади на мириса на цветята, но това ще му е последната наслада в живота!

В следващата минута той стоеше отново пред дон Естебан.

— Е?

— Нищо не можах да направя.

— И защо?

— Бараха и Ороче са се натряскали до козирката и не са в състояние да сторят и крачка.

— А Ареляно?

— Разхожда се долу. Да имах само един помощник, работата щеше да стане на бърза ръка!

— Толкова ли ти е нужен?

— За всеки случай.

Дон Естебан вече се бе облякъл. Взе си отново камата и отвърна:

— Аз ще дойда!…

Тибурсио се намираше под един покрив с Росарита! Тази мисъл не му даваше покой. Тя го караше да шари напред-назад из стаята и тя го подтикна да излезе навън в прохладната нощ. Видя пламъчето на свещта и разпозна Росарита.