Край Бизоновото езеро

— Сеньор Кучильо, изречете си последното «Отче наш», свършено е с вас!

— Тибурсио! — извика Росарита с неимоверен страх.

Той погледна нагоре. Втора забулена фигура бе вдигнала пестник, в който блестеше острие. Тибурсио се изви назад, изстреля се като пружина нагоре, сграбчи новия нападател и го запрати обратно сред дърветата. После с бърз като мисълта скок се намери в стаята при момичето.

— Прощавайте, сеньорита, но само тук съм в безопасност.

— Да, да, елате при мен! Останете, останете и не си тръгвайте, иначе ще ви убият! — помоли тя смъртно бледа и трепереща от ужас, като се свлече в креслото и простря умолително ръце към него.

Той затвори прозореца и отстъпи в дъното на стаята.

— Познахте ли ги, сеньорита?

— Не, видях само фигурите им.

— Бяха Кучильо и дон Естебан.

— Дон Естебан, херцогът?

— Херцогът? — повтори Тибурсио удивено.

— А, да де, вие не го знаете! Това е тайна, ала на вас мога да я кажа. Дон Естебан в действителност се казва граф Антонио де Медиана, или херцог Де Медиана. Той е собственикът на тази хасиенда и не е възможно той да ви е нападнал.

— Той беше, а сега знам и причината, поради която се опита да ме убие.

— Каква е?

— Позволете да я премълча! И хасиендата е негова собственост? В такъв случай тук не мога повече нито миг да бъда сигурен. С ваше разрешение ще си вървя!

Преди да се опита да му попречи, той беше изчезнал в мрака на коридора. Едва сега Росарита забеляза на пода кръвта, която се бе стекла от раната му.

— Той е ранен! Той ще умре!

Взе свещта и побърза след него. Горе се чуха стъпки. Тибурсио вече се спускаше по стълбите, наметнал серапето, с пушка в ръка.

— Не можете да си тръгнете, Тибурсио, ранен сте!

— Лека драскотина, която нищо не значи, сеньорита!

— О, влезте, трябва да ви превържа!

Погледът му просветна и се спря успокоително на изплашеното й лице.

— Благодаря, сеньорита! Но вън ще намеря една билка, която е по-добра от всяка превръзка. Останете със здраве!

Тя го улови за ръката и здраво го задържа.

— Не бива да го допусна! Вие ни спасихте и закриляхте, а в замяна на това бяхте нападнат в дома ни. Татко ще трябва да ви издейства удовлетворение!

— Няма как да го стори. Полагащото ми се удовлетворение единствено аз мога да получа, а вашата къща не бива да се превръща в арена на борба, чието място е само навън в саваната.

— Тибурсио!

— Росарита!

Той поднесе ръцете й до устните си.

— Сбогом… за днес!

После се спусна бързо по стълбището, прекоси двора и излезе през портата.

Конете пасяха навън. Неговият се намираше сред тях. Тибурсио потърси седлото, сложи юздите, метна се и препусна. Отсреща в гората, полускрит от храсти, проблясваше лагерен огън. Там можеха да се намират само ловци или вакероси, предпочели квартирата на леса пред мекото легло, и при тях той сигурно щеше да намери радушен прием. Насочи коня нататък.