Време на промени [A Time of Changes - bg]

Съдбата се смили над мен в този миг и ми спести по-нататъшните тревоги. Пред вратата спря дълга черна кола, от онези, които използват само членовете на висшата аристокрация и отвътре се показа Сегворд Хелалам, Върховният Съдия на Порт Манеран. По онова време Сегворд бе в зенита на своята кариера и се държеше с царствено достойнство — нисък, но добре сложен мъж, с красиви черти, сребристи благородни коси и поглед изпълнен със сила и целеустременост. Очите му бяха сини, очевидно създадени за да гледат строго и пронизително, носът му бе с величествена извивка, но в противовес с общото впечатление бе топлата усмивка, играеща на устните му. В Манеран, Сегворд имаше славата на човек мъдър и сдържан. Без да се замислям, извиках развълнувано и се хвърлих към него. Той се обърна, погледна ме изненадано и в същия миг от колата изскочиха двама едри здравеняци и застанаха по между ни, сякаш ме бяха взели за убиец.

— Кажи на телохранителите, че няма от какво да се боят — рекох аз. — Нима не познаваш Кинал от Сала?

— Господарят Кинал умря миналата година — отвърна Сегворд.

— Що се отнася до истинския Кинал, новината е твърде тъжна — рекох аз. После изправих рамене и за пръв път откакто напуснах Глейн, си възвърнах едновремешната осанка. Същевременно отпратих телохранителите с такъв нетърпящ възражение жест, че те побързаха да отстъпят настрана. Сегворд впери в мен внимателен поглед. За последен път се срещнахме на коронацията на брат ми. От тогава бяха изминали две години и заедно с тях в миналото бяха останали меките детски черти на лицето ми. Годината прекарана в планината край дъскорезницата бе дала отражение върху фигурата ми, преживяната с фермерите зима бе обветрила лицето ми, а от дългите месеци моряшки живот косата и брадата ми се бяха сплъстили. Острият поглед на Сегворд проникна зад пелената на тези промени и бързо разпозна човека, който се криеше отдолу. После той на свой ред се хвърли към мен и ме прегърна с такова вълнение, че от изненада едва не загубих равновесие. Върховният съдия извика името ми, махна да отворят вратата и ме повлече вътре, където почти веднага бях обгърнат от така мечтания през последните месеци разкош.