Планетата на Шекспир
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануел Икономов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Планетата на Шекспир». Краткое содержание книги:
— Художественото изпълнение е слабо — заяви Хортън. — Грубо и примитивно. Не смяташ ли, че хора, които са могли да построят тунелите, трябва да са били способни и да изрисуват по-добри изображения на самите себе си?
— Мислила съм върху това също — отвърна тя. — Картините може да не са нарисувани от тях. Може би нямат никаква представа за изкуство. Вероятно тези произведения на изкуството са създадени от други хора, по-низши раси може би. Които не рисуват нещо познато, а въз основа на митове. Възможно е митът за строителите на тунелите да е жив в голяма част от галактиката, да е общ за много народи, да се е запазил в паметта на различни раси през вековете.
16
Смрадта на езерото бе ужасяваща, но когато Хортън се приближи повече, изглежда, намаля. Първият и лек полъх бе по-неприятен, отколкото тук долу, до ръба на водата. Може би, рече си той, мирише по-лошо, когато започне да се разлага и разпръсва. Тук, където въздухът бе тежък, вонята бе потисната и прикрита от други съставки, несмрадливите съставки, които я образуваха.
Забеляза, че езерото бе някак си по-широко, отколкото бе изглеждало, когато за пръв път го видя от полуразрушеното селище. Лежеше спокойно, без бразди по него. Бреговата линия бе чиста, нямаше храсталаци, тръстики или каквато и да е друга растителност, която да го заобикаля. С изключение на отделни малки ивици пясък, довлечени от стичаща се вода, брегът бе от гранит. Езерото явно лежеше в чаша, вдълбана в скалата отдолу. А както бе чист брегът, така бе числа и водата. По повърхността и нямаше пяна, както можеше да се очаква при застояла вода. Явно никаква растителност, може би никакъв вид живот не би могъл да съществува в езерото. Въпреки чистотата си обаче то не бе прозрачно. Изглеждаше изпълнено с някаква съмнителна мътилка. Не бе нито синьо, нито зелено — бе почти черно.
Хортън стоеше на каменистия бряг, стиснал в ръка остатъка от месото. Езерото, вдлъбнатината, в която бе разположено, предизвикваше печал, граничеща с меланхолия, ако не и с истински страх. Потискащо място, каза си той, но не съвсем без очарование. Беше такова място, на което човек би се свил и отдал на мрачни мисли — мрачни и романтични. Някой художник навярно би могъл да го използва като модел да нарисува платно на самотно планинско езерце, като вложи в композицията си чувството на самотна изгубеност и раздяла с действителността.
Всички ние сме изгубени, бе написал Шекспир в онзи дълъг абзац след края на Перикъл. Бе го казал само в алегоричен смисъл, но тук, едва на около километър от мястото, където го бе написал, изписал под блещукането на домашната свещ, се намираше тази изгубеност, за която споменаваше. Добре го бе написал, този странен човек от някой друг свят, помисли си Хортън, защото сега му се струваше, че всички са изгубени. Кораба, Никодим и той самият определено бяха изгубени в безкрая без връщане назад, а от това, което Илейн бе казала там до огъня, следваше, че и останалата част от човечеството също бе изгубена. Може би единствените, които не бяха изгубени, бяха тази шепа хора, останали все още на Земята. Колкото и да бе бедна Земята днес, тя все още бе техен дом.
Макар че като размисли, Илейн и другите изследователи на тунелите можеха да не са изгубени в същия смисъл, отнасящ се за всички останали. Загубени вероятно в смисъл, че никога не знаеха къде могат да се озоват или какъв вид планета щяха да намерят, но определено не бяха изгубени в смисъл, че някога са имали нужда да знаят къде точно се намират — бяха до такава степен самостоятелни, че не се нуждаеха от други хора, не се нуждаеха от интимност, странни хора, които бяха надраснали нуждата от дом. А това ли бе пътят, запита се той, да се победи чувството за изгубеност да не се нуждаеш повече от дом?
Приближи се до края на водата и хвърли надалеч месото. То падна с плясък и веднага изчезна, сякаш езерото го бе приело, протегнало се бе и го бе поело, погълнало го бе навътре в себе си. Концентрични вълни побягнаха от центъра на цопването, но не достигнаха брега. Вълните бяха сплескани. Гънките им изминаха късо разстояние и после се изгладиха и изчезнаха, а езерото си възвърна тихото спокойствие, присъщата си черна гладкост. Като че ли цени спокойствието си, каза си Хортън, и не понася нарушаването му.