Планетата на Шекспир

Да няма време да мисли, запита се тя. Беше ли това причината за всичките и безумни усилия. Не честта и славата, а да няма време да мисли? Така че да не трябва да мисли за разрушените бракове, за мъжете, които се отвръщаха, за празнотата, която чувстваше с течение на годините?

Ето защо бе тук, знаеше го. Защото бе неудачница — защото бе провалила не само други, но и себе си, и накрая бе разпознала в себе си жената, която търси обезумяла нещо, което е изгубила. Изгубила го бе, може би защото не бе оценила стойността му, преди да е станало твърде късно.

И имайки предвид това, знаеше, че настоящото и начинание се бе оказало много добро, въпреки че бе преживяла редица моменти, когато се бе съмнявала.

Никога не е имало момент, когато да съм се съмнявал, рече ученият. Винаги съм бил сигурен.

Подслушваш, отвърна горчиво дамата. Подслушваш мислите ми. Не може ли тук да има малко тайни? Личните мисли на всеки трябва да са тайна. Да се подслушва не е в сферата на добрите обноски.

Ние сме едно, каза ученият, или би трябвало да сме едно. Не три Личности, както преди, не една жена и двама мъже. А вече разум, един разум. Обаче оставаме все още разделени. Оставаме разделени по-често, отколкото сме заедно. И в това отношение може да сме се провалили.

Не сме се провалили, обади се монахът. Едва сме започнали. Разполагаме с цяла вечност и аз съм този, който може да определи вечността. През целия си живот съм живял за вечността, подозирайки, дори докато живеех, че за мен няма да има вечност. Нито за мен, нито за когото и да било. Но сега знам, че съм грешил. Открихме вечността, ние тримата или ако не наистина вечността, то това, което би могло да е вечност. Променихме се и ще се променяме и през хилядолетията, преди този материален кораб да се превърне в прах, ние несъмнено ще станем вечен разум, който няма да има нужда от Кораба, нито от биологичните мозъци, в които сега се намират съзнанията ни. Ще се превърнем в самостоятелна свободна сила, която ще може да се носи вечно из цялата безкрайност. Но мисля, че ви споменах, че има дефиниция за вечност. В действителност не дефиниция, а хубава приказка. Църквата, трябва да знаете, е създала през всичките тези години множество хубави приказки. В тази се разправя за планина, висока километър, и за една птица. На всеки хиляда години птицата, която за целта на разказа живеела изключително дълго, прелитала над планината и като прелитала, едното от крилата и докосвало планината и отнасяло по една песъчинка от нея. Птицата правела това на всеки хиляда години и накрая заличила планината чрез допира на крилото си до нивото на равнината. И това, бихте казали, това изравняване на планината чрез докосването и с птиче крило на всеки хиляда години трябва да е вечността. Но ще сгрешите. Няма да е повече от началото на вечността.