Планетата на Шекспир

— Точно това е — съгласи се Хортън. — Да, тя ми липсва. Беше тежко да стоя и да я гледам как влиза в тунела. И онзи там също. — Той посочи към черепа, който висеше над вратата.

— Не можем да го вземем — каза Никодим. — Този череп ще се разпадне, ако го докоснем. Няма да остане дълго там. Някой ден ще духне вятър…

— Нямах предвид това — рече Хортън. — Толкова дълго е бил самотен тук. А сега ще го оставим отново сам.

— Хищника остава тук — отвърна Никодим.

— Правилно — въздъхна успокоен Хортън. — Не бях помислил за това.

Наведе се и взе каната, като я пое внимателно в ръцете си. Никодим вдигна на гръб пакетите и пъхна книгата под мишница. После се обърна и тръгна по пътеката. последван от Хортън.

На завоя на пътеката Хортън се извърна и погледна назад към древногръцката къща. Като стисна здраво каната с едната си ръка, той вдигна другата, за да махне на прощаване.

Сбогом, каза той без думи, в съзнанието си. Сбогом, стари албатросе, предвестнико на бури — ти, луди човече, храбри човече, изгубени човече.

Може да е било някаква игра на светлината. Може да е било нещо друго.

Но във всеки случай, каквото и да е бяло, от мястото си над вратата, където стоеше, Шекспир му намигна.