Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
Дони и Мередит отпиха подред от изгарящата течност и поведоха нов разговор за това коя е най-гадната смърт.
Мередит Соломън бе убеден, че най-жестоко е да пукнеш затрупан в пещера или мина. И особено ако не умреш веднага, а останеш жив погребан там да чакаш в студа, влагата и мрака на една миля под земята, докато миньорската лампа на каската ти угасне и въздухът започне да свършва… Той, Мередит Соломън, ги знае тия работи, щото още от момче се е трепал из дълбоките мини на Западна Виржиния дълго преди Дони да се е бил родил. Баща му е загинал в мините, също и брат му Тъкър, а и зет му Филип П. Арджънт. Мередит каза, че било ужасно жалко за баща му и брат му Тъкър, но че никоя мина не е послужила на човечеството по-добре от онази, дето отнела живота на долния, цапнат в устата и нечестен Филип П. Арджънт през 1972 г. Колкото до шейсет и осемгодишния Мередит Соломън, той е бил затрупван на три пъти и два пъти е ставал жертва на избухнал минен газ, но всеки път са го отървавали. И всеки път се кълнял, че кракът му повече никога няма да стъпи в мина, че никой не може да го накара отново да слезе долу. Дори жените му — сменил четири, една след друга, нали разбираш, дори и младите не издържат дълго там, в Западна Виржиния — измрели от пневмония или при раждане и от какво ли не… та дори жените му и роднините му… истинските роднини, а не негодници като Филип П… нито даже собствените му деца — и порасналите, и още пеленачетата — не можели да го накарат да слезе долу.
Но накрая сам решил да го направи. И не излязъл изпод земята, докато самата компания не го принудила да се пенсионира на петдесет и девет, защото дробовете му били натъпкани с въглищен прах. Че какво, дявол да го вземе — обясняваше той на Дони Акли, докато си подаваха бутилката, — ами че на всеки, който е бъхтил цял живот в мина дробовете му са пълни с чернилка като торбичка за прахосмукачка, дето не е сменяна от години; всеки го знае.
Дони не се съгласи. Според него да пукнеш под земята от срутване или избухване на газ не е най-мъчителната смърт. Той взе да изброява и други ужасни и фатални случки, на които е бил свидетел. Да вземем оня Джак Коу, когото всички наричаха Прасето, дето работеше в пътното, и който веднъж на един баир се изтърколил назад, както си карал косачката и попаднал между ножовете. Джак Коу живял в болницата още три месеца и умрял от пневмония, но Дони не би нарекъл неговото живот, с тая парализа, лигите и ония тръби, по които му наливали в тялото разни неща, а по други ги изливали.
После пък първата приятелка на Дони, Фара, дето влязла в един бар в негърския квартал и я изнасилили цяла банда черни копелета, които накрая взели да й пъхат в оная работа юмруците си, дръжки на метли, бутилки от кока-кола и даже острия край на някакво желязо, както твърдяла сестра й… и…
— Не ми разправяй, че е умряла от изнасилването — каза Мередит Соломън, навеждайки се през пътеката, за да вземе шишето. Думите му бяха тихи и провлечени, но Бремън ги чу като многократно усилено ехо — най-напред бавното им зараждане в замъгленото съзнание на Мередит, после и самите провлечени пиянски звуци.
— Не бе, не е умряла от изнасилването — отвърна Дони и се разсмя. — Фара се застреля с рязаната ловджийска пушка на Джак Коу няколко месеца по-късно. Тогава тя живееше с Прасето, и тъкмо затуй Джак се принуди да почне работа в пътното. И двамата нямаха късмет, и туй то.
— Е, да се гръмнеш с ловджийска пушка е съвсем друго нещо — изхриптя Мередит Соломън и избърса гърлото на шишето, после отпи и избърса и устата си, тъй като част от питието потече по брадичката му. — Желязото и разните там неща не се броят, щото не са това, от което е умряла. И тия работи дето ми ги разправяш ти, не могат се сравни с това да лежиш в тъмното на една миля под земята и въздухът ти да свършва. Жив погребан да се мъчиш дни наред.
Дони понечи да възрази, но Дона изхлипа и го дръпна за ръкава.
— Дони, миличък, тия болки пак ме почнаха.
Дони й подаде шишето, взе го, след като тя отпи една голяма глътка, и се приведе към пътеката, за да продължи прекъснатия разговор. Бремън забеляза, че интервалът между спазмите е само около минута.
Мередит Соломън, както се оказа, бе тръгнал да пътува с цел, подобна на тяхната. Старецът искаше да намери прилично място, където да умре: такова място, където властите ще осигурят прилично погребение на кокалите му за сметка на общината. Бе мислил да си иде у дома в Западна Виржиния, но повечето от роднините му бяха вече покойници или се бяха изселили, или пък просто не искаха да му видят очите. Децата му — общо единайсет, ако се броят и двете незаконородени от малката Бони Мейбоун — попадаха в последната категория. Та Мередит Соломън търсеше някой гостоприемен щат и община, където той, старият ветеран, с дробове, натъпкани с въглищен прах като кесии с пари, да прекара няколко седмици или месеци безплатно в някоя болница и… и когато му дойде времето, да заровят костите му с подобаващото за един бял християнин уважение.