Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
Алтал все още не бе в състояние да фокусира погледа си. Закри едното си око с ръка, за да може с другото да я види, и произнесе думата „дреу“ с тона на човек, който се извинява.
Есмералда бавно се спусна върху леглото.
— Така е по-добре — каза тя. — Ти ще станеш ли, или ще си починеш известно време пода?
След това пак се зае с почистването на ушите си.
В този момент той разбра, че има правила, които е по-добре да не нарушава. Разбра освен това, че тя му бе преподала и следващия урок. Въобще не беше в близост до Книгата, когато го просна на пода.
Той продължи да се упражнява с обувката. Нямаше собствена вещ, която да познава така добре, и освен това лишена от остри ръбове. За да провери новопридобитите си умения, й измисли крилца и тя запърха из стаята и започна да се блъска в стените. Хрумна му, че една хвърката обувка ще предизвика сензация в кръчмата на Набжор или в покоите на Гости Големия търбух. В тези места бе ходил много отдавна. Порови се из паметта си и се опита да се сети колко години бе прекарал тук, в Дома. Поради някаква неизвестна причина не успя да го направи.
— Откога съм тук, Еми? — попита другарката си.
— От доста време. Защо питаш?
— Просто от любопитство. Вече не мога да си спомня времената, когато не бях тук.
— В този Дом времето не означава нищо, приятелю. Ти си тук, за да се учиш, а някои от нещата, написани в Книгата, са много трудни. На твоя разум му потрябва много време, за да ги разбере. Когато се сблъсквахме с такива неща, обикновено карах очите ти да заспиват, докато разумът ти оставаше буден. Така бе по-спокойно. Ти спореше с Книгата, не с мен.
— Не знам дали съм те разбрал добре. Да не би да искаш да кажеш, че е имало случаи, когато съм спал седмица или повече?
Тя му отвърна с надменния поглед, който винаги го дразнеше.
— Месец? — попита той с колебание.
— Повече — каза тя.
— Да не би да си ме приспивала за цели години? — почти изкрещя той.
— Спането ти се отразява добре, мили. Най-хубавото е, че не хъркаш.
— За колко време си ме приспивала, Еми? Колко време съм изкарал с теб?
— Достатъчно, за да се опознаем добре.
След това продължи с една от добре познатите му страдалчески въздишки.
— Алтал, време е да се научиш да се вслушваш в това, което ти говоря. В този Дом ти задели немалко време, за да се научиш как да четеш Книгата. Истински много време обаче ти отне усвояването на умението да я разбираш. Все още не си приключил това, но краят му вече се вижда.
— Това какво означава? Че съм много стар ли? — Алтал хвана кичур от косата си и го премести пред очите си, за да го види. — Не може да съм чак толкова стар! Косата ми дори не е побеляла.
— Защо пък трябва да е побеляла?
— Не знам. Просто знам, че когато човек остарее, косата му побелява.
— Е, Алтал, работата е там, че не си остарял. В този Дом нищо не се променя. Ти си на същата възраст, на която бе в деня, когато дойде тук.
— А ти? И ти ли си на същата възраст?
— Не го ли казах току-що?
— Ако си спомням добре, веднъж ми каза, че не винаги си била тук.
— Така е. Преди много време бях другаде, но после дойдох тук, за да те посрещна.
Тя хвърли поглед през рамо към планинските върхове, които се виждаха от южния прозорец и каза:
— Когато дойдох тук, тези планини още ги нямаше.
— Аз пък си мислех, че планините са вечни.
— Нищо не е вечно, Алтал. С изключение на мен, разбира се.
— Светът ще да е бил много различен в дните преди да се появят тези планини — каза той. — Къде са живели хората тогава?
— Никъде. Тогава нямаше хора. Имаше други създания, но те измряха. Бяха изпълнили предназначението си и Дейвос им позволи да изчезнат. Обаче все още му липсват.
— Открай време говориш за Дейвос така, сякаш го познаваш лично.
— Вярно е, с него се познаваме много добре.
— Как се обръщаш към него, когато разговаряте? „Дейвос“ ли му казваш?
— Понякога. Когато обаче искам да привлека вниманието му, му казвам „братко“.
— Да не би да си сестра на Бога? — удиви се Алтал.
— В известен смисъл — да.
— Не смятам, че имам желание да те разпитвам повече по този въпрос, Еми. Да се върнем към това, за което говорехме. Колко време съм изкарал тук? Назови ми някакво число.
— Миналата седмица се навършиха две хиляди четиристотин шестдесет и седем години.
— Просто си измисляш, нали?
— Не. Защо да го правя?
Той преглътна.
— Излиза, че някои от тези дремки са били доста по-продължителни, отколкото си мислех. В такъв случай не съм ли най-старият човек на света?
— Не съвсем. Един мъж, казва се Генд, е доста по-стар от теб.