Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
Тази негова реплика винаги предизвикваше шеговито скарване. Есмералда прилягаше на предните си лапи, присвиваше уши, повдигаше задната част на тялото си и започваше да маха с опашка. След това скачаше върху ръката му и я захапваше. Никога обаче не изваждаше ноктите си и макар и да ръмжеше сърдито, така и не го ухапа.
В такива случаи той реагираше, като със свободната си ръка старателно разрошваше козината й. Това очевидно не й бе приятно, тъй като после й отнемаше много време да се приведе в ред с помощта на езичето си.
Тъй като Есмералда бе котка, поне в момента, и имаше силно развито обоняние, настояваше Алтал да се къпе редовно, едва ли не непрестанно. До леглото им внезапно се появяваше огромна облицована с плочки вана с топла вода. Алтал, в началото с въздишка, ще не ще трябваше да стане и да започне да се съблича. По-късно установи, че му е по-лесно да се изкъпе, отколкото да спори с нея. След време кисненето в топла вода преди вечеря дори започна да му доставя удоволствие.
През тази зима в главата му се появи странна мисъл, предизвикана може би от непрестанния мрак. Все още не бе съвсем сигурен дали не е обезумял. Дали подобно на човека, който разговаряше с Бога, не бе пропуснал момента на смъртта си. Сега обаче допусна и друга възможност. Дали пък този момент не бе настъпил? Дали пък някъде в Хуле или в планините на Кагвер някой не се бе прокраднал зад него и не бе разцепил главата му с брадва? Ако бе станало много бързо, той въобще нямаше как да разбере тази работа и неговият призрак щеше да продължи пътя си. Тялото му може би лежеше някъде с разцепена глава, от която се стичаше мозък, а призракът му бе продължил пътя си към този Дом, без въобще да си даде сметка, че собственикът му е мъртъв. В такъв случай не Алтал се бе срещал с безумеца, който разговаряше с Господа, и не Алтал бе достигнал края на света и наблюдавал огъня на Бога. Всичко това го бе измислил неговият призрак. Този призрак бе стигнал до последното си местоназначение и сега щеше да остане заключен в тази стая с Есмералда и с Книгата за вечни времена. Ако тази теория бе правилна, той вече се бе оказал в отвъдния свят. А на всички е добре известно, че отвъдният свят е изпълнен с най-странни неща, така че няма никакъв смисъл да се удивляваш на стая, която е топла и добре осветена без помощта на огън, нито пък да започнеш да си казваш, че нещо е невъзможно, всеки път, когато станеш свидетел на странно явление. Работата бе ясна — той се бе озовал в собствения си задгробен живот.
Ако обобщеше всичко обаче, този задгробен живот не бе чак толкова лош. Не студуваше, бе добре нахранен и си имаше Есмералда за компания. Е, наистина нямаше да е зле от време на време да се появи медовината на Набжор или някоя от сестрите на момичето с палавите очи от неговото заведение, но с течение на времето тези неща започнаха да му се струват все по-маловажни. Алтал бе слушал някои доста ужасяващи неща за задгробния живот, обаче нямаше никакви признаци, че положението му ще се влоши. Реши, че трябва да свикне с мисълта, че е мъртъв. Изразът „да свикне да живее с тази мисъл“ за случая бе съвсем неподходящ. Единственото, което го измъчваше, бе абсолютната невъзможност да издири човека, който го бе убил. Тъй като сега бе нематериален призрак, нямаше да може да насече този мръсник на парчета. После обаче съобрази, че би могъл да се явява като привидение на неизвестния нападател и че това дори ще е по-добре, отколкото просто да го заколи.
Замисли се дали ще му е по силите да убеди Есмералда да се съгласи с този му замисъл. Можеше да й обещае, че след като изтормози убиеца си до смърт, ще се върне при нея в техния съвместен задгробен живот. Бе обаче почти сигурен, че тя няма да повярва на обещанията на призрака на човек, известен с безкрайните си лъжи. След като обмисли по-внимателно идеята си, реши да не я споделя със своята космата съжителка.
После обаче над покрива на света отново изгря слънцето и заедно с него изчезнаха и подозренията му, че е мъртъв. Продължителният мрак добре пасваше на разбиранията му за задгробен живот, обаче завръщането на слънцето го накара да повярва, че е жив.
Вече се справяше доста добре с Книгата, която започна да му се струва все по-интересна. Една мисъл обаче се загнезди в главата му и един пролетен следобед той сложи ръце върху Книгата и погледна Есмералда — тя лежеше на масата и се правеше, че спи.
— Кое е истинското му име? — попита Алтал.
Тя сънено отвори зелените си очи.
— Чие име?
— Името на този, който е написал Книгата. Никъде в нея не се казва открито кой е той.
— Той е Бог, Алтал.
— Да де, знам. Но кой именно бог? Всяка страна, която съм посещавал, си има собствен бог. Или собствени богове. И всичките си имат различни имена. Да не би да е Хердос, богът на народите на Векти и Плаканд? Или Апвос, богът на Екверо? Как всъщност се казва?