Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
— Разбира се, че си способен. Ти си най-големият лъжец на света.
— Благодаря ти за тези думи, мила.
— Не ме ядосвай, Алтал — предупреди го тя. — В момента съм обхванала главата ти с четирите си лапи, така че се дръж добре с мен. Освен ако не желаеш лицето ти да се окаже на гърба ти.
— Ще се държа добре — обеща той.
— В такъв случай повтори го.
— Какво да повторя, мила?
— Знаеш какво.
— Добре, малко мое котенце, много те обичам. След тези думи чувствуваш ли се по-добре?
Тя отри лице в неговото и започна да мърка.
Сезоните отново започнаха да се редуват. Тук, на края на света, лятото бе кратко, а зимата — дълга. След като се смениха няколко пъти, миналото на Алтал започна да избледнява в паметта му. Дните му, посветени на борбата с Книгата, минаваха незабелязано. Започна да прекарва все по-голяма част от времето си, вперил поглед в сияещия купол, докато размишляваше над странните неща, които бе научил от Книгата.
— Какъв ти е проблемът? — запита веднъж раздразнено Есмералда, когато видя, че Алтал, макар да бе седнал на масата, дори не поглежда към Книгата. — Дори не си правиш труда да се престориш, че четеш.
Алтал положи ръка върху Книгата.
— Опитам се да осмисля нещо, което не разбирам.
— В такъв случай попитай мен — отвърна му тя с изпълнен с примирение глас. — Това не значи, че непременно ще ме разбереш, но все пак ще се опитам да ти го обясня.
— Знаеш ли, че можеш да бъдеш много язвителна?
— Разбира се, че знам. Правя го нарочно. Но ти въпреки това продължаваш да ме обичаш, нали?
— Предполагам, че да.
— Само предполагаш, така ли?
Той се засмя.
— Успях да те разсъня, нали?
Тя присви уши и изсъска.
— Дръж се добре — каза й той и я почеса зад ушите. После отново погледна смущаващия го текст. — Ако съм разбрал добре, тук е казано, че всички неща, създадени от Дейвос, имат еднаква ценност в неговите очи. Това означава ли, че за него един човек не е по-ценен от, да кажем, някоя песъчинка или буболечка?
— Не съвсем — отвърна котката. — Означава, че Дейвос не се замисля върху отделните части на това, което е сътворил. За него важно е цялото. Човек играе твърде малка роля в цялото творение и всъщност не се задържа тук за дълго време. Ражда се, живее и умира. Всичко това става за толкова кратко време, че планините и звездите въобще не забелязват неговото появяване.
— Много мрачна мисъл. Какво излиза — че ние не означаваме нищо? Че Дейвос няма да забележи отсъствието ни дори и след смъртта на последния от нас, така ли?
— Вероятно ще го забележи. Имало е и други живи същества, които днес не съществуват, но Дейвос ги помни.
— Защо в такъв случай е позволил да измрат?
— Защото са извършили всичко, за което са били предназначени. Заради това Дейвос им е позволил да изчезнат. Освен това, ако всичко, съществувало някога на този свят, продължаваше да съществува и днес, нямаше да има място за новите създания.
— Излиза, че това рано или късно ще се случи и с хората, така ли?
— Това не е съвсем сигурно, Алтал. Другите създания приемат света такъв, какъвто е, докато човекът го променя.
— А Дейвос напътствува ли ни, когато го променяме?
— Защо му е да се занимава с това? Дейвос не се занимава с дреболии, мили. Той просто задвижва нещата и ги оставя да се движат сами. Всички грешки, които допускате, са си изцяло ваши. Не винете Дейвос за тях.
Алтал разроши козината й.
— Ще се радвам да престанеш да правиш това — каза тя. — Отнема ми много време да се среша отново.
— Е, поне има с какво да запълваш времето между сънищата си, Еми — отвърна й той и отново се вглъби в Книгата.
Глава 6
Колкото повече Алтал постигаше съдържанието на Книгата, толкова по-бързо миналото избледняваше в паметта му. Той вече я бе прочел толкова пъти, че можеше да цитира големи откъси от нея наизуст. Колкото повече Книгата проникваше в паметта му, толкова повече променяше схващанията му за света. Неща, които бе възприемал като много важни, преди да дойде тук, в Дома на края на света, сега му се струваха съвършено нищожни.
— Нима наистина съм бил толкова незначителен, Еми? — попита той другарката си една вечер. Току-що бе започнала една от многото поредни есени на безкрайно точещите се години.
— Какво точно имаш предвид, приятелю? — попита тя, докато разсеяно приглаждаше ушите си.
— Бях убеден, че съм най-великият крадец на света. Сега ми се струва, че съм бил обикновен разбойник, удрящ хората по главата, за да им открадне дрехите.
— Да, това е доста близо до истината. Какво те вълнува?
— Не мислиш ли, че можех да изживея живота си по по-добър начин?