Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
— Дейвос, естествено.
— Дейвос? Богът на медите?
— Разбира се.
— Есмералда, медите са най-глупавият народ на света.
— Това каква връзка има с името на Бог?
— Човек би могъл да очаква, че хората, които се кланят на истинския Бог, са по-свестни.
Тя въздъхна.
— Бог е само един, Алтал. Не успя ли да го разбереш досега? Народите на Векти и Плаканд го наричат Хердос, защото за тях най-важни са стадата им от говеда и овце. Народът на Екверо го нарича Апвос, защото поминъкът му е свързан най-вече с езерата. Колкото до медите, те са най-древният народ в тази част на света. Донесли са името на Бог със себе си още при идването си тук.
— Откъде са дошли?
— От юг, след като се научили да сеят пшеница и да отглеждат овце. След като поживели известно време в Медио, се разпръснали из другите места, а след време тамошните жители променили името на Бога.
Котката се протегна, прозина се и предложи:
— Нека вечеряме с риба.
— Риба ядохме снощи. И по-предната вечер.
— Какво от това? Аз много обичам риба. Ти не обичаш ли?
— Е, обичам. Малко ми поомръзна обаче, след като от три седмици ядем риба три пъти дневно.
— Тогава сам си приготви вечеря.
— Чудесно знаеш, че все още не ми е по силите да направя това.
— В такъв случай, ще се задоволиш ли с това, което ще предложа аз?
— Пак ли риба? — попита той страдалчески.
— Прекрасна идея, Алтал! Как се радвам, че се сети!
В Книгата имаше много понятия, които Алтал не разбираше, така че с Есмералда прекарваха дълги вечери в разговори за тях. Голяма част от времето си посвещаваха на игри. Есмералда в крайна сметка беше котка, а котките са игриви. По време на игрите тя проявяваше престорена сериозност, която я правеше страшно очарователна. Котката запълни повечето празноти в неговия живот. Понякога по време на игрите правеше глупости и почти наподобяваше човешко същество. Алтал реши, че глупаци могат да бъдат само хората. Животните по правило изпитваха твърде голямо себеуважение, за да могат дори да допуснат, че могат да станат за смях.
Веднъж, когато се бе вглъбил в Книгата, с крайчеца на окото си забеляза леко движение и разбра, че котката се прокрадва към него. Когато не й обръщаше особено внимание, тя се развличаше, като му напомняше за съществуването си. Котката бавно се прокрадваше по полирания под, но той вече бе разбрал, че се е запътила към него, така че когато тя скочи, той се извърна и я улови във въздуха. Последва обичайната игра на сърдене, след което той я придърпа към себе си и я притисна до лицето си.
— Да знаеш само колко много те обичам, Еми!
Тя се отдръпна от лицето му.
— Еми? — изсъска. — ЕМИ!?!
— Това е присъщо на хората — опита се да й обясни. — Когато живеят дълго време заедно, си измислят гальовни имена.
— Пусни ме!
— Моля ти се, не се дръж глупаво.
— Еми!? Веднага ме пусни, инак ще ти издера ухото!
Той бе сигурен, че тя няма да го направи, но все пак я сложи на пода и я потупа по главата.
Тя се извърна, с прибрани уши и настръхнала козина, и изсъска.
— Еми, бива ли да се държиш така? — рече той с престорено удивление. — Направо съм изненадан от държането ти.
Котката го наруга и той вече се изненада истински.
— Май си ми сърдита, а?
Тя отново изсъска и той й отвърна със смях:
— Еми, Еми, Еми. — Каза го гальовно.
— Какво има, Алти, Алти, Алти? — отвърна тя презрително.
— Алти ли?
— Да, Алти! — каза котката, качи се на леглото и замълча.
Тази вечер той остана без вечеря, но и с чувството на победител. Вече бе разбрал как трябва да реагира спрямо котката, когато тя започне да се държи надменно. Щеше да е достатъчно да каже „Еми“, за да я накара да промени високомерното си изражение и да предизвика гнева й. Реши, че този похват може да му е от полза в бъдеще.
На другия ден сключиха примирие и животът се върна в нормалното си русло. Вечерта тя му устрои банкет. Стана му ясно, че по този начин му предлага да се помирят, така че не пропусна да похвали всичките поднесени ястия.
След като си легнаха, тя дълго близа лицето му. Накрая измърка:
— Ти вчера сериозен ли беше, когато ми каза това нещо?
— Кое нещо имаш предвид?
Котката присви уши.
— Каза, че ме обичаш. Сериозно ли го каза?
— А, това ли имаш предвид? Разбира се, че го казах сериозно. Въобще не беше необходимо да ме питаш.
— Не ме ли лъжеш?
— Нима смяташ, че съм способен на такова нещо?