Свят на смъртта I
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: deathworld #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свят на смъртта I». Краткое содержание книги:
— Уелф ли? Така ли се казваше? — заекна Джейсън. — Не знаех…
— Дори не си знаел — Кърк погнусено изкриви устни, оголвайки зъбите си. — Дори не си знаел името му… а той умря, за да можеш ти да продължиш жалкото си съществуване.
Кърк се изплю, сякаш от тези думи му се повдигаше, и се запъти решително към изхода. Но, изглежда, се сети още нещо, защото отново се обърна към Джейсън.
— Оставаш тук, в херметическите сгради, до завръщането на кораба, което е след две седмици. Тогава напускаш тази планета и никога повече да не се връщаш тук. В противен случай моментално ще те ликвидирам. С удоволствие. — И тръгна да излиза.
— Чакай — извика Джейсън. — Не можеш да решаваш така. Дори не си видял доказателствата, до които се добрах. Попитай Мета… — Люкът се затвори с трясък зад гърба на Кърк.
Просто всичко се получи ужасно тъпо. На мястото на безплодното отчаяние отпреди минута се надигаше гняв. С него се отнасяха като с някое неразумно дете и изцяло пренебрегваха откриването на бордовия дневник.
Джейсън се обърна и за първи път забеляза присъствието на Бруко.
— Чу ли?
— Чух. Това е положението. Можеш да се считаш за късметлия.
— Късметлия! — Сега беше ред на Джейсън да избухне. — Късметлия, че ме третират като дете-идиотче и презират всичко, което правя…
— Наистина късметлия! — прекъсна го остро Бруко. — Уелф бе единственият оцелял син на Кърк. И той му възлагаше големи надежди, подготвяше го евентуално за свой заместник. — Бруко тръгна към изхода, но Джейсън викна след него:
— Чакай. Съжалявам за Уелф. И това, че е син на Кърк, едва ли променя нещата. Но поне обяснява защо Кърк толкова бърза да ме изхвърли… заедно с доказателствата, които съм разкрил. Бордовият дневник…
— Знам, видях го — отново го прекъсна Бруко. — Мета го донесе. Много интересен исторически документ.
— Само в такава светлина ли можеш да го видиш, като исторически документ? А нима ти убягва значението на планетарната промяна?
— Не — бе лаконичният отговор. — Но не виждам връзката й с настоящето. Миналото не може да се промени, а ние трябва да се борим сега, в настоящето. И това ни стига, тъй като поглъща цялата ни енергия.
Джейсън чувстваше, че ще се пръсне от новата вълна на безсилие, която се надигаше у него. Накъдето и да се обърнеше, срещаше само безразличие.
— Уж си интелигентен човек, Бруко… ама не виждаш по-далеч от носа си. Изглежда, не може да е другояче. Ти и останалите пирийци сте супермени според критериите на Земята. Издръжливи, безжалостни, непобедими, ловки стрелци. Където и да ви хвърлят, по гръб няма да паднете. От вас ще излязат чудесни тексаски рейнджъри, канадски конни полицаи или пък блатни патрули на Венера — с една дума, всякакъв род митични бойци от миналото. И според мене там ви е мястото. В миналото. На Пиръс човешката приспособимост е стигнала своя предел, що се отнася до мускули и рефлекси. А това доникъде не води. Не друго, а сивото вещество е измъкнало човека от пещерите и му е открило пътя към звездите. Когато отново започнем да мислим с мускулите си, ние поемаме обратния път към пещерите. Нима вие, пирийците, представлявате нещо по-различно? Банда пещерни хора, които разбиват главите на животните с каменните си брадви. Не се ли замисляш поне за миг защо сте тук? Какво правите? Накъде отивате?
Джейсън трябваше да спре — бе останал без сили и без дъх.
— Пещери ли? — разтърка замислено брадичката си Бруко. — Естествено, че нито живеем в пещери, нито си служим с каменни тояги. Не виждам накъде биеш.
Невъзможно беше да се ядосаш или дори да се подразниш. Джейсън понечи да отговори, но само се разсмя. Много нерадостно. Беше прекалено уморен, за да продължи спора. При всички пирийци се сблъскваше с една и съща каменна стена. Те признаваха единствено логиката на момента. Миналото и бъдещето не можеха да се променят, да се разгадаят и… да възбудят интерес.
— Как върви битката на периметъра? — попита той накрая в желанието си да смени темата.
— Свърши. Или поне е в последен стадий — и Бруко ентусиазирано му показа стереофилм за нападателите. Не забеляза как Джейсън потисна погнусата си.
— Това е най-сериозният пробив от години, но го засякохме навреме. Не ми се и мисли какво щеше да стане, ако бяха изминали още няколко седмици, преди да ги открием.
— Какви са тези неща? — попита Джейсън. — Някакви гигантски змии ли?
— Не ставай смешен — изсумтя Бруко и почука с нокътя на палеца си по стереоизображението. — Корени. Нищо повече. Страшно видоизменени, но все пак корени. Проникнали са през защитната бариера на периметъра, много по-дълбоко от всички предишни случаи. Сами по себе си не представляват особена опасност, тъй като са слабо подвижни. Умират бързо, след като се отрежат. Опасността идваше от това, че са били използвани като тунели за достъп до нас. Целите са набраздени от животински следи, а два-три вида дори живеят във вътрешността им в нещо като симбиоза. Сега знаем какво представляват и можем да следим да не се появят отново. Имаше опасност изцяло да подкопаят периметъра и да нахлуят едновременно от всички страни. Тогава едва ли щяхме да сме в състояние да направим нещо.